Пет човешки същества загиват по един крайно нечовешки начин - премазани като в консервна кутия.
Начело на фаталното пътуване е Пол-Анри Нарголе - бивш командир от френските военноморски сили, запален изследовател на "Титаник", автор на два мащабни документални филма и една книга, посветена на потъналия луксозен гигант.
Смъртта на подобен специалист, както и на спътниците му, би трябвало да предизвика едно чисто човешко съжаление, придружено с "Бог да прости". Хора сме все пак.
В десетки коментари из социалните мрежи обаче не само липсва елементарно състрадание, но и думите в тях са способни да изправят косите на по-чувствителните.
Загиналите на борда на "Титан" са определяни като разглезени милионери, като безразсъдни подводни туристи, хукнали на самоубийствена мисия, или пък като корави и безсърдечни богаташи, които вместо да хранят бедните африканчета, обикалят някакви си останки с подводница.
Четейки тези думи, първо ме обхвана учудване, а след това и срам. Сетих се за една реплика от "ДухLess" на Сергей Минаев - на въпроса защо прасетата не гледат нагоре към звездите отговорът е: "Защото нямат врат". Невъзможно им е.
Нападките по адрес на умрели хора са в същата насока - когато не можеш да погледнеш там, някъде отвъд триъгълника офис-трапеза-легло, започваш да се чудиш на акъла на онези, които го правят.
Наистина е учудващо колко хора не разбират авантюристичния дух и порив до степен да ги заклеймяват с пяна на уста. Ако Христофор Колумб се беше родил в наши дни, сигурно и него щяха да обявят за луд и да се чудят къде е хукнал с тоя кораб по океаните...
Учудвам се и как думата "милионер" се споменава със свръхомраза и презрение, сякаш след като си спечелил парите си с къртовски труд, нямаш право на нищо друго, освен да храниш гладните.
"Милионер" не е някаква професия, в която след като достигнеш определено ниво, започваш само и единствено да харчиш за благотворителност, изпаднал в тотално себеотрицание.
И в никакъв случай това, че някой има милиони в банковата си сметка, не е карт бланш да заявиш: "Стига истерясвайте с тия екстравагантни милионерчета" (оригиналният правопис е запазен).
Именно затова ме хвана и срам - от тази потресаваща липса на емпатия.
Никой не е казал, че трябва да роним крокодилски сълзи за екипажа на "Титан", но да се подиграваш, да се гавриш с чуждата смърт е патология. Тя издава дълбоки дефицити и по-страшното е, че този начин на мислене се вкоренява все по-упорито.
Подобно нехуманно мислене води до тотално притъпяване на иначе съвсем нормални емоции.
Води до светоглед, в който нищо не е способно да те трогне - пожари, войни, бежанци, смърт, и до удобно затъване в капана на "А какво ще кажете за...".
Това тесногръдие, внимателно отглеждано и култивирано, вече се размножава като коронавирус насред пандемия, и ражда все по-жестоки индивиди.
Те не само че не могат да проумеят как някой доброволно може да рискува живота си, за да види "Титаник", на тях им е смешно и весело, че този някой в крайна сметка е загинал от този риск. Ха-ха, вижте го този... Не, не е смешно, страшно е!
Не е ли по-добре преди да извадим виртуалните сопи и да подхванем с тях всеки, който се е осмелил да живее по-дръзко от нас самите, да спрем и да се замислим?
Ако не друго, то поне от елементарна човещина...
