Във времената на Съветския съюз, футболът винаги е имал за цел да изпълнява патриотични и класово-партийни задачи. Една от тях е в края на царуването на комунистическия сатрап Сталин. На олимпийските игри в Хелзинки през 1952 г. „Сборная команда" се оказва натоварена с идеологическата цел да покаже, че футболът на Сталин е по-силен от този на партийния и държавен ръководител на Югославия Йосип Броз Тито. Начинанието обаче претърпява провал, а в резултат на това началникът на съветските тайни служби Лаврентий Берия разформирова ЦСКА (Москва).
Футболните патила на Кремъл започват година по-рано, когато в Москва създават Олимпийският комитет на СССР. По план трябва да се участва на игрите в Хелзинки, където властите много разчитат и на съветските футболисти. От тях се очакват медали, и то златни.
Дотогава държавата на Сталин почти не се е мяркала на олимпиада. Кракът на руски футболист е стъпвал само на игрите в Стокхолм през 1912 г. Националният отбор на Руската империя, където тогава още царства Николай II, заминава да води битки на шведска земя. Съставен от играчи от Москва и Санкт-Петербург, той губи там с 1:2 от Финландия и се прибира обратно.
40 години по-късно за олимпиадата в Хелзинки мнозина футболисти са от ЦСКА (Москва), който тогава се казва ЦДСА (Централен дом на съветската армия), но има и представители на московските Спартак и Динамо, Динамо (Тбилиси) и др. Зад ЦСКА стои военното ведомство, а московският Динамо се явява под покровителството на Берия. Треньорът също е армеец, това е Борис Аркадиев. Той ще води битките на олимпиадата. Само че в работата му се месят не само враждебно настроеният му помощник Михаил Якушин, но и висши представителите на партийния, комсомолски и профсъюзен елит. В крайна сметка съставът е утвърден след серия подготвителни мачове, и групата заминава за Хелзинки.
По пътя обаче спират в Ленинград. Там партийните дейци карат футболистите да подпишат тържествено обещание, че ще станат олимпийски шампиони. Футболистите обаче се дърпат, и само половината отбор полага подписите си под документа. Останалите, сред които са и тези от ЦСКА, влизат в черния списък...
В първия си мач на 15 юли 1952 г. отборът на СССР трябва да играе срещу България в град Котка, разположен на брега на Финския залив в източната част на Балтийско море. Редовното време завършва без гол, а в началото на първото продължение Иван Колев открива резултата за българския отбор. Не след дълго обаче прочутият футболист и хокеист Всеволод Бобров изравнява, а после Василий Трофимов забива победния гол за Съветския съюз във вратата на Апостол Соколов - Поцо. Щастливо избавление, с което „Сборная" продължава напред.
Там съперник е Югославия - най-силният отбор на Балканите начело с великия Райко Митич от Цървена звезда и Вратаря на Европа Владимир Беара. По онова време отношенията между Сталин и държавния югославски глава Йосип Броз Тито са изострени до край. Съветският диктатор има Тито за свой личен враг. Затова треньорът Борис Аркадиев получава по телефона заповед от Кремъл да се разправи жестоко с хората на омразния владетел от Белград, който е дръзнал да води независима от Сталин политика. Футболът на Йосиф Висарионович трябва да удари в земята този на непокорните комунисти от Югославия.
За голямата битка на стадион „Ратина" в Тампере пристигат 17 000 зрители - огромна публика за онези години. Минута след почивката положението на Сталинския футбол изглежда катастрофално, тъй като югославяните водят с 4:0. Вратарят на СССР Леонид Иванов едва издържа на бомбардировката. Никой не се съмнява, че „плавите" от Белград ще удържат крупна победа. Бобров връща едно попадение, но след него Бранко Зебец прави 5:1. Задава се разгром...
Четвърт час преди край Трофимов вкарва втория гол за СССР. Легендата на Спартак (Москва) Игор Нето свидетелства: „Обладани от някакво шесто чувство, ние се хвърлихме в бясно нападение. На върха на атаката беше Бобров, който ни поведе напред. Атаките вървяха една след друга..." След виртуозното изпълнение на Бобров резултатът вече е само 5:3.
Минутата е 77-а, а югославяните изпадат в паника. Десетина минути успяват да издържат. Малко преди края Бобров праща още един точен снаряд в мрежата на Беара. В последната минута Александър Петров прави 5:5. А след него Константин Бесков удря гредата!
С тези спасителни четири гола за последните 15 минути СССР получава право да играе още веднъж с Югославия. На следващия ден, макар и да повеждат с бърз гол на Бобов, изнемощелите съветски футболисти отстъпват с 1:3.
Лаврентий Берия
От Кремъл пристига заповед отборът да се прибира веднага в Москва, където ще има изобличаване на виновниците за провала. Всички са уплашени, че ще ги пратят по лагерите.
Обезглавяването се провежда от председателя на Спортния комитет на СССР Николай Романов, под надзора на близкия до Сталин и Берия Георгий Маленков. Под предлог, че футболистите от ЦСКА са виновни за отпадането, и са нанесли „сериозен ущърб на престижа на съветската държава", армейският отбор е разпуснат. Изваждат го от първенството и просто го зачеркват от регистъра.
Треньорът Борис Аркадиев е лишен от званието си „Заслужил майстор на спорта". За „безотговорно поведение" в мача с Югославия четирима футболисти на ЦСКА са наказани - някои с дисквалификация за една година, други с отнемане на майсторски звания. Загубата на футболния терен е окачествена като „политическо престъпление".
Гневът на властите обаче се стоварва само върху представителите на ЦСКА, макар че от тях само четирима играят срещу Югославия, а останалите са от други отбори. Защо? Футболните историци са категорични, че в дъното на всичко стои началникът на тайните служби Лаврентий Берия. Една от най-зловещите фигури на комунистическия режим, Берия е шеф и покровител на Динамо (Москва). Иска да види отбора си шампион. Само че за последните седем години след войната ЦСКА (Москва) печели пет пъти шампионската титла на СССР. За да се избави от омразните конкуренти на футболното поле, Берия убеждава слабо заинтересования от футбола Сталин, че в основата на провала стои военният отбор. И получава от Йосиф Висарионович разрешение просто да го закрие.
Акцията на Берия срещу ЦСКА не помага на отбора на КГБ Динамо. Шампион става Спартак, който печели титлата и на следващата година. Чак през 1954 г. динамовци завършват на първо място, но Берия така и не успява да се порадва на успеха им: междувремено го разстрелват. А ЦСКА е възстановен, и продължава да играе в първенството под днешното си име.