Джак Грийлиш се напи като казак. Като му тръгна глътката, та цели три дни. Човекът за 100 милиона отпразнува юнашки требъла на Сити, като не съблече дори екипа от мача в Истанбул.
Накрая, когато си тръгваше с компанията от хотела в Ибиса, Кайл Уокър го подкрепяше, за да не падне по пътя към летището. А там е бил толкова зле, че стюардите му предложили количка за инвалид, за да стигне до терминала. История, каквато английският футбол отдавна не беше чувал.
Грийлиш и видеата с неговите изпълнения са хитът на седмицата, но в момента вероятно - ако изобщо им се занимава да цъкат из социални мрежи, хора като Газа, Пол Макграт, Тони Адамс или Греъм Сунес вероятно клатят глави без особен ентусиазъм. "Аматьор", вероятно биха си казали или си казват. Сериозен тридневен запой, ама след требъл. Иначе цяла година - нищо. Ние навремето бяхме така постоянно, не ни трябваше повод.
И така си е било. И така си беше, дори във времената, които и ние помним. Но е факт, че истории като тази на Грийлиш са повод за гордост и част от култа към играта на Острова. И вече са изключителна рядкост, за разлика от миналите времена.
А истории от тях - колкото искате. Като като онази на Джими Грийвз, който през 1961-ва е продаден на Милан от Челси за 80 000 паунда и трябва да пътува сам към Италия, за да подпише договора си.
Голаджията изпива 12 бири и няколко водки на летището в Лондон, изпуска самолета и е качен от приятели на следващия, 12 часа по-късно.
В Милано са убедени, че нещо ужасно се е случило с новия им звезден нападател. Но той слиза с тежък махмурлук на италианска земя, подписва си договора, поспива 4 часа и излиза на терена вечерта за приятелски мач с Ботафого на Гаринча на препълнения "Сан Сиро". Вкарва гол за 2:2, прави страхотни неща, а тифозите вече имат нов любимец. Само да знаеха какво си е причинил часове по-рано...
Същият Грийвзи, който е абсолютен Бог за половин Лондон - тези, които обичат Челси и Тотнъм, признава в автобиографията си: "Мисля за себе си като за някой, който е с 5 години по-млад от истинската си възраст. Защото между 1972-ра и 1977-а не помня нищо. Бях пиян през цялото време. Не е честно да ми ги броят, нали!?"
През 80-те "културата на пиене" във водещите отбори бе пословична.
Преди финала за Купата на шампионите през 1984-та Джо Фейгън води Ливърпул в Тел Авив, за да "се аклиматизира и да разпусне отборът" преди големия мач. Той е в Рим срещу Рома, а истерията е огромна. В Израел играчите почти не тренират, но пък и почти не изтрезняват. Като духът е наистина здрав - някакъв посяга на Ръш в един бар, Сунес го удря и настава бой като в каубойските филми. Естествено, Фейгън не е видял и чул нищо. Добре е, че момчетата не са се оставили, а и са защитили съиграча си.
На вниманието на Грийлиш - пиеше се и преди голям финал навремето, не само след него!
После на "Олимпико" срещу публика и домакини, също издържат и печелят купата. След което отново цяла нощ ги събират из баровете, а Сунес се прибира в 7 ч сутринта с две бутилки шампанско в хотелската си стая и буди Далглиш, който все пак се е добрал до леглото. И се почва пак.
И по това време Ливърпул дори не бе считан за номер едно в пиенето. Юнайтед преди времето на Фърги се гордееше с тази титла. Водени от великани на играта и чашата като Брайън Робсън, Пол Макграт, Норман Уайтсайд, "червените дяволи" пиеха до откат. Не печелеха много трофеи, но бяха чаровни типове.
А и като цяло не им трябваха победи, за да пият по три дни, да падат, да ги бият и да бият, да правят чудесии. Нито на тях, нито на Сунес и Ливърпул, нито пък на Тони Адамс и неговия Арсенал.
Тук вече говорим за класика. Култовата история на жребия за Купата на ФА, който Тони е поканен да изтегли в студиото на BBC, днес звучи невероятно. Пеп Гуардиола вероятно ще се оттегли в манастир, ако нещо такова направи Грийлиш, Фодън или Стоунс.
Та ето я. Предисторията е, че капитан Тони съвсем му отпуска края и изпада в състояние да е полупиян през цялото време, дори на тренировки и мачове, когато съпругата му Шейн го напуска в началото на 90-те.
"Сутрин ставах, лисвах шепа вода на лицето и тръгвах - разказва Адамс в автобиографията си. - Дори за душ не намирах сили. Пол Мърсън минаваше да ме вземе с колата за тренировка. Понякога вкарвах една бърза бира преди това, просто да възстановя концентрацията. Играех пийнал. Веднъж ми дадоха наградата за играч на мача, а бях на 3-4 бири и не помнех много от самата игра.
Нещата стигат плашещи размери в онези месеци и Рей Парлър си спомня за този култов случай с жребия:
"Отново бяхме заседнали рано в The Chequers - пъба на нашата дружинка. Тони дойде и каза: Днес 15:00 часа следобед е крайният час, няма да пия след това. Спогледахме се - три е твърде рано за него, какво му става? Но в 14:30 часа една кола спря пред пъба и Тони тръгна нанякъде. Каза ни само на излизане от кръчмата - поканили го да бъде гост на тегленето на жребия за Купата на Футболната асоциация в студиото. Засмяхме се, нямаше как да е вярно. Беше обърнал доста бири.
В 15:00 часа някой в пъба пусна телевизора и, мамка му - Тони бе там, на екрана, заедно с водещия! Греъм Кели, шефът на ФА, също бе там. Нашият Тони бе напълно пиян и нахилен, ризата му стърчеше от дънките, с маратонки, разрошени коси... Подканиха го да извади една топка с номерче на отбор и той каза с плътен глас: "31". Греъм деликатно го помолида погледне по-добре, нямаше как да е 31, защото в шапката имаше само 16 топки. Това бяха шибаните осминафинали! Оказа се 13... Изпопадахме от смях в кръчмата. Около 18 часа Тони се прибра в пъба и продължихме. Смееше се на това как е теглил къркан жребия пред милионна аудитория."
Култов герой!
Английският отбор от 1996-а бе епохален, воден от Газа - велика фигура и един от последните мохикани на старата култура на къркане в играта на Острова.
Големият халф вече се бе прочул и в Лондон, като играч на Тотнъм, и в Рим с Лацио. Навсякъде бе сърцето на компанията, но не всички смогваха на темпото му в кръчмата.
Газа поведе и английския състав, който необяснимо защо отиде на турне в Хонг Конг в седмицата, преди да бъде домакин на Евро 1996. Това си е план с етикет "катастрофа", но Тери Венибълс, тогавашният селекционер, го разреши. И стана тя...
Играчите, естествено, тръгват из баровете. Всички са солидно пияни, а една група намира атракцион в едно от заведенията - т.нар. Зъболекарски стол. Един сяда на него, а останалите наливат питиета, каквито им хрумнат, в устата му. Снимките, които незнайно как стигнаха до таблоидите в Англия, показваха Газа, Макманамън, Инс, Шерингъм и още един-двама основни играчи, както и помощник-треньора Брайън Робсън (доказан играч по баровете от 80-те) във видимо окаяно състояние, размазани погледи и потънали в алкохол. А в това време нацията говореше за титла, за мобилизация, как футболът се завръща у дома и т.н.
Заглавия като "Позор" се появиха из вестниците в деня, в който отборът трябваше да се прибере.
Той кацна в Лондон, а в самолета някои пак бяха почерпени, независимо от скандала. И Газа се оригна в лицето на репортер, след което му заяви: "Поздрави на шибания ти главен редактор". Седмици по-късно Пол изобщо не помнеше този случай, попитан за него.
Легендарни са времената, в които Брайън Клъф пуска играчите на Нотингам на двудневен гуляй из испанските барове, преди да бият Хамбургер на финала за КЕШ в Мадрид (1980 г.). Иска просто всички да са на линия сутринта преди мача в хотела, когато да им каже "няколко думи за играта вечерта". Методът определено работи, макар да звучи кощунствено в наши дни. Пак на вниманието на Джаки - пие се и ПРЕДИ, не само СЛЕД финали в турнира на шампионите!
Сър Алекс Фъргюсън заварва съблекалня на сплотен колектив, който пие без мярка, когато пристига в Манчестър Юнайтед през 1986-а.
И пише правила, като едно от тях е за 48-часов "сух режим" преди мач. В останалото време... каквото-такова. Постепенно Макграт, Уайтсайд и останалите, които не могат да се пригодят, са разкарани. Големият капитан Робсън се адаптира, въпреки че никога не изоставя докрай навиците. Но - такива бяха времената. Сър Алекс неведнъж е съжалявал и публично е казвал, че много от непрестанните контузии на иначе великия Робо са били свързани и с режима му на живот. Разбирай - с липсата на такъв.
Днес Грийлиш е гордост, защото тридневният му запой автоматично влиза в книгата с класиките. В дните на диети, строга дисциплина, компютърно изчисляване на кондиционното състояние на играчите, това си беше забележителна случка.
Но все пак - далеч е от "професорите", които пиеха преди финалите, а не след тях. Всъщност, те пиеха по всяко време. Дори на живо по телевизията пред милиони зрители.
