Първият въпрос, който миграционната полиция задава на 15-годишната Ихеома Мур, е защо тя звучи толкова британски.
В същото време тийнейджърката трябва да събира своя багаж и този на 10-годишния си брат, защото властите са влезли в дома им в Северен Лондон.
Мур е категорична - акцентът е, защото съм британка.
Каква друга да бъде? Тя живее във Великобритания от 2-годишна, обича чай и тост-сандвичи, както и британското кралско семейство. Технически обаче момичето е некартотекиран мигрант - майка ѝ харчи огромни суми, за да подава отново и отново заявления за гражданство, но всички те са отказани.
Затова и Мур и брат ѝ са отведени в миграционен център, където няколко пъти избягват депортацията. Накрая баща им е изпратен обратно в Нигерия, а децата са настанени в приемно семейство. В същото време Ихеома трябва да е както по-голяма сестра, така и втора майка за малкия си брат.
Десетилетие по-късно тя още не е британски гражданин. Ако законите не се променят междувременно, не остане без пари да плаща огромните такси и властите не ѝ загубят документите, тя ще получи гражданство около 30 години, след като пристига в Лондон и придобива автентичния си акцент.
В цяла Европа има милиони хора, които са отраснали с чувството, че са французи, британци, французи или просто европейци, и които живеят като в безтегловност заради постоянната заплаха от депортация.
В САЩ тези хора са известни като "мечтатели".
В продължение на две десетилетия движение, водено от млади хора, започва да се асоциира с "Американската мечта". През 2001 г. Конгресът започва да обсъжда законодателен акт, който да позволи на тези младежи законен статут на пребиваване и защита от депортация. През 2012 г. законът най-накрая е приет, а президентът Обама казва, че това са "американци по душа и сърце".
Европа също има своите "мечтатели", но техните истории обикновено са непознати. Из целия континент драконовските мерки срещу недокументираните мигранти са оправдавани със страх и с представите за огромна маса от безскрупулни опортюнисти.
Липсва разбиране, че това е общество от младежи, повечето от които така или иначе са израснали в Европа, а някои дори са родени на Стария континент. Само че на 18-тия им рожден ден на тях им е забранено да учат в университет, да работят и да гласуват, и са заплашени от депортация.
Някои живеят от едно временно разрешение за пребиваване до следващото, други все пак имат слаба перспектива да бъдат одобрени за постоянно гражданство.
Всички те са уморени да бъдат невидими и са решили да рискуват и да говорят на висок глас за миграционния си статут.
Вдъхновението за действията им идва от Америка. Ихеома за първи път пътува извън граница през 2015 г., след като получава временно разрешение за пребиваване. Тя отива до Хюстън, Тексас, където стотици млади активисти се събират на среща на "мечтателите" на САЩ. Идеята е, че властите могат да неглижират числа и статистики, но не и лични истории.
Животът на Мур е засегнат по същия начин от все по-строгите миграционни закони, които умишлено ѝ отказват студентски заем и удължават периода за кандидатстване за гражданство с 10, а в някои държави и с 20 години. Държавните такси скачат тройно и всяка стъпка напред е последвана от 10 назад.
Така Великобритания подкопава целите, които сама е заявила - да има възможно най-малко недокументирани мигранти. Да се превърнеш от "нелегален" в "легален" става все по-трудно и така нелегалните пребиваващи стават все повече.
След като се връща от Тексас, Мур разказва историята си пред хиляди зрители, които наблюдават дебатите за кмет на Лондон през 2016 г. Садик Кан, победителят във вота, заявява, че Ихеома е една истинска лондончанка - признание, което значи много най-вече за майката на младата жена.
Всъщност нерегистрираните деца на Европа не са само мигранти - някои са родени на континента в семейства на мигранти.
Пример за това е баскетболистът Янис Адетокунбо, който е сред хилядите бебета, родени в Гърция и на които е отказано гражданство заради родителите им, поне до реформите от 2015 г. На активисти за правата на второто поколение мигранти им отнема девет години, докато се стигне до необходимите законови промени.
Кампанията продължава и до ден-днешен, тъй като все още много деца остават извън закона или чакат с години, за да получат необходимите им документи.
В Италия усилията да се приеме подобно законодателство биват блокирани непрекъснато заради усилията и пропагандата на крайнодесните партии. Когато мигрантите заговорят за своите права, правителството ги гледа като марсианци, казва Паула Виванко. Тя пристига в Италия през 80-те, когато е на седем години, след като родителите ѝ бягат от режима на Аугусто Пиночет.
Когато Виванко става журналист, тя е определена като чуждестранен кореспондент. Не успява да получи италианско гражданство до 33-ата си година. По нейно мнение държавата дори не знае за съществуването на такива хора, които са отраснали в Италия и искат да си търсят правата.
Сред европейските "мечтатели" има и деца, които пристигат в Европа и най-накрая започват да усещат, че са у дома си.
После надеждите и мечтите им са посечени от миграционните власти, точно както се случва с Широ. Тя споделя, че е тормозена от абсолютно всяко приемно семейство, в което е била настанявана, откакто пристига от Етиопия във Великобритания.
Три години Широ не може да убеди бюрократите, че всъщност е дете - възрастта ѝ в документите ѝ е променена с цел да стане поредната жертва в трафика на хора. Тя споделя, че в Англия ѝ се налага да живее с плашещи хора, докато не може да се запише на уроци по английски и се ужасява, че могат да я върнат в Етиопия.
Сега е част от група активисти, оцелели от трафик на хора, които настояват за законодателни промени поне за жертвите на подобен тип престъпления.
Междувременно вече повече от десетилетие идеята за амнистия на незаконно пребиваващите е тема-табу за Брюксел.
За периода от 1998 до 2008 г. около 6 млн. мигранти са получили законно право да останат в европейските страни чрез мерки за "регулиране" на техния статут, преди недоволството да сложи спирачка на тези регулации.
Кризи като тази с коронавируса ни учат, че не можем да пренебрегваме хора в уязвимо положение и ако не разглеждаш обществото като едно цяло, цялото общество ще страда. А защитници на правата на човека настояват пътят към легален статут на едно дете да не зависи от този на родителите му.
Те смятат, че трябва да се разглеждат първо интересите на детето и годините, прекарани в конкретната европейска държава, защото те формират неговата култура и светоглед. Три години в живота на едно дете могат да са от огромно значение за възпитанието му.
През лятото на 2017 г. стотици млади афганистанци сформират палатков лагер в центъра на Стокхолм, за да се противопоставят на депортацията на деца обратно в Афганистан. Недоволството обаче не успява да спре депортациите.
Десетки млади хора се оказват в страна, в която далеч не са добре дошли.
След години, прекарани в Швеция, те не могат да свикнат с липсата на баня и с почти липсващия интернет. Някои от тях са оставили в Европа своите интимни партньори без изглед да получат виза, за да се върнат обратно.
Как тези хора могат да се завърнат към обществото, към което смятат, че принадлежат? Все още никой няма как да им отговори или да им помогне със сигурност...
