Българинът обича да чака. И обича да чака, защото иначе не би могъл да живее в България. Той чака на опашки, чака вечно закъсняващия обществен транспорт, чака животът му да се оправи.
Има обаче едно малцинство от българи, които не чакат, а се оправят сами.
На Запад хората от въпросното малцинство се наричат предприемачи и на тях гледат с уважение, защото те създават просперитет и работни места. На Изток предприемачите се превръщат в олигарси.
Откъде идва разликата? От държавата.
Когато държавата реши да бъде част от пазара, тя създава олигарси. Прави го някак си неволно, изпълнявайки политическата воля на публично избраните, които държат властта. Държавата не иска да прави олигарси, тя иска да е добра, да се погрижи за хората, но както е казал Св. Бернар - "Адът е пълен с добри намерения".
В момента за пореден път българската държава иска да се намеси на пазара
Сега на прицел са големите вериги магазини, които според държавата не уважават достатъчно българските производители.
Нищо, че въпросните производители в мнозинството си са малки, технически изостанали и неконкурентоспособни, освен по отношение на ниските разходи за труд. Нищо, че държавата има немалка роля в насърчаването на такъв тип производства, раздавайки субсидии с щедра ръка и с грижа за избраните от нея предприятия. Нищо, че държавата потиска пазара като цяло, създавайки частни и публични монополисти, за които при това полага постоянни грижи да не фалират под натиска на пазарната реалност. Та въпросната държава сега е загрижена за конкуренцията на пазара.
Истината е, че повечето стоки, които пазаруваме в търговските вериги, са български или поне са произведени в България
По данни на Сдружението за модерна търговия, делът на продуктите от български производители в 10-те водещи вериги в сектора е близо 72% през последните 5 години. Друг е въпросът, че въпросните продукти често се произвеждат за чужди марки.
На този фон БСП иска да сложи в ред търговията като сложи ред в КЗК. Вицепремиерът Даниела Бобева иска да стигне дори по-далеч и да заобиколи "независимите" регулатори, прехвърляйки контрола върху "лошите" търговски вериги направо в ресорите на министерствата на икономиката и на земеделието. Може би обяснението за този подход се крие някъде в образователните практики на Висшия икономически институт "Карл Маркс"...
Защо държавата се нуждае от независими регулатори?
Защото политиците са по дефиниция зависими - най-малкото, от избирателите си. Ето защо за конкуренцията се грижи Комисията за защита на конкуренцията, а не Министерството на икономиката, енергетиката и туризма.
Но вместо да потърси начин как да превърне КЗК в добре работеща институция, държавата иска да наложи контрола си, както върху комисията, така и върху пазара. Разбира се, с добри намерения...
Каква е фундаменталната разлика между комунизма и капитализма? Целта на капитализма е да даде свобода на хората да се реализират, като освободи контрола върху капитала. Разбира се хората са алчни и искат чисто инстинктивно да се наложат на другите. Ето защо са необходими правила и регулатори като КЗК, които да гарантират, че системата работи в полза на мнозинството, а не на малцинството. Резултатът е, че богатите стават по-богати, а бедните по-малко бедни, както отбелязва в една своя реч Уинстън Чърчил.
Планът на комунизма по същество е същият. Но при него най-добрият интерес на по-голямата част от обществото е заместен от най-добрия интерес на олигархията чрез максимален контрол върху капитала от страна на малцина държавни функционери.
Това е план, изтъкан от чист егоизъм и алчност, прикрити зад добри намерения. Той се базира на контрол над обществото чрез създаване на мегаструктури, ръководени от избрани. Той не изисква наличие на богатство, а огромна разлика в благосъстоянието на хората, защото свободата на бедните може да бъде отнета по-лесно.
Комунизмът използва медиите, манипулира с лъжливи обещания, налага практики на почти робски труд, с цел увеличаване на печалбата за власт имащите Абсолютно същото прави и безконтролният капитализъм, където контролът върху капитала е в ръцете на ограничен брой частни предприемачи.
Демокрацията и свободният пазар са някъде по средата между тези две толкова еднакви в последствията си крайности. Постигането на свободно общество и икономика е въпрос на поддържане на крехък баланс. Нещо, в което българската държава постоянно се проваля.
Демокрацията се нуждае от правила и тези правила трябва да са устойчиви на политическите промени и да важат за всички, независимо от материалния им статус. Вместо това в България традиционно някои са по-равни от други, а правилата се променят според удобството на всяка политическа сила, която дойде на власт.
Проблемът с търговските вериги има две съставни части
Едната е неконкурентоспособността на мнозинството български производители. Ако те действаха заедно, щяха да са равнопоставени на търговците. Вместо това, те остават малки и не могат да постигат икономии от мащаба, както и да имат достатъчен контрол върху капиталовите си потоци, за да са независими.
Разбира се, обединяването на производителите може да доведе до създаване на картели и точно тук е ролята на КЗК да се намеси като регулатор. Както виждате не става въпрос за създаване на някакво статукво, а за постоянно поддържане на динамичен баланс.
Другият проблем с търговските вериги е, че българите са бедни. Ето защо всички по веригата - от производителя до продавача, търсят начин да увеличат печалбата си в твърде ограничен маржин. От това страда най-много производителят, тъй като той обикновено е най-слабото звено във въпросната верига.
Как българите могат да станат по-богати?
Първо трябва да се промени системата на преразпределение на благосъстоянието. Да хвърлим поглед към САЩ. Една от причините за глобалната финансова криза беше масовото изтегляне на производствен капитал от най-голямата икономика в света и заместването му със спекулативен.
Този процес се дължеше в сериозна степен на високите корпоративни данъци в САЩ, съчетани с ниски ставки върху доходите на най-богатите. За известно време количествените улеснения на Фед създадоха известен баланс в системата, предлагайки изобилие от ликвидност, но сега всичко се връща отново там, където беше преди кризата, без почти никакви промени.
България има същия проблем. Ако прибавим към плоския данък от 10% разходите, свързани с разнообразни режими на регулации, такси и осигуровки, се оказва, че данъчното бреме за бизнеса съвсем не е малко. То е близо 28%, като по-голямата част от него идва от разходите за труд, по данни на PricewaterhouseCoopers. Високият дял на разходите за труд се дължи на данъчната политика на държавата, тъй като голяма част от производствата са с ниска добавена стойност и трудоемки.
БСП обещаваше прогресивно данъчно облагане върху доходите, което, съчетано с по-ниски данъци върху потреблението, можеше да даде тласък на инвестициите в производствения сектор.
Вместо това държавата бори крещящото социално разслоение с повишаване на минималната заплата и пенсиите с по няколко лева и премахване на "независимите" регулатори, които преди бяха зависими от ГЕРБ, а сега трябва да станат зависими от БСП.
Накрая от тези политики няма да спечели мнозинството от българите, а привилегированото малцинство от политици и техните приближени бизнесмени, които държат контрола върху капитала в България.
В същото време, след краткотрайно събуждане през миналото лято, предизвикано може би от горещините и глобалното затопляне, българските граждани отново заемат изчаквателна позиция, гледайки към светлината в тунела.
