Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Как се рестартира държава - няколко урока от миналото

"Историята показва, че не съществува идеална политическа система." Снимка: Wikimedia Commons, Мирослав Николов
"Историята показва, че не съществува идеална политическа система."

През последните няколко седмици в България много хора започнаха да говорят за рестартиране на държавността. Промени в законите, промени в изборните механизми, промени в Конституцията - мало и голямо се изреди да дава акъл и насоки за това какво точно трябва да се случи с държавата.

По повод 40-тия ден от раждането на протестите, понеже 40 е сакрално число, е хубаво да се даде равносметка за реалните възможности за промяна в една държава. Работата на политолозите е да оценят кой политически "бранд" какви последователи привлича, какви са процентните им шансове и как нагласите им пасват в контекста на съвременните политически тенденции и практики.

За нас, историците, остава да погледнем назад и да видим какво се е случвало в други ситуации, в които народите са се опитвали да рестартират своите държави.

Първото важно нещо, което трябва да уточним, е, че сегашната ситуация в България няма нищо общо с обстановката през пролетта на 1876 г., въпреки че немалко хора поискаха да се почувстват специални, сравнявайки се с пустите клисурци и панагюрците - донски казаци.

Това, което българите се опитват да постигнат днес, не може да се сравнява с "Туркия ке падне 1876", просто защото тогава дедите ни се борят с вековна империя, подпирана от Великите сили. Днес се борим срещу собствения си корумпиран политически елит, който, за разлика от османските власти, самите ние сме поставили начело на съдбините си. България трябва да се освободи не от чуждо владичество, а от политическата незрялост на своето население и от всички проблеми, които произтичат от нея.

Второто важно уточнение е, че политическият ни елит, който хората недолюбват, не е по никакъв начин безпрецедентен по отношение на своите негативи, поне що се отнася до българската история.

Липсата на консенсус, последователност в политиката, корупцията, демагогията и евтиният популизъм са част от българския политически живот от ден едно на Третото Българско царство и така вече 142 години. Трагедията на България e не толкова в националните ни катастрофи, колкото в неспособността на обществото ни да спре да тъпче на едно и също място вече век и половина.

Разбира се, причината за това може да се търси и в комунизма, наложен външно от СССР. Дори и тук обаче, основната тежест идва от собствените български комунистически лидери.

Жив пример за това е казусът с профсъюзите в България и безопасността на труда през 50-те и 60-те години на миналия век. Ситуацията е толкова плачевна, че СССР изпраща специален представител, който заявява на нашите другари, че третирането на работниците тук е на ниво кощунство дори по съветските стандарти.

Това наследство, естествено, се изражда и през така наречения "Преход", в който преките потомци и наследници на ЦК продължиха и продължават да ръководят страната ни, създавайки зле скалъпена илюзия за демократичност, плурализъм и модерност. За нужната лустрация дори няма да коментирам.

С тези уточнения наум, е важно да си дадем сметка какво означава рестартирането на държавността. Вероятно мнозина се сещат за въстания, освободителни войни и революции, но в случая не става въпрос за нито едно от тези неща. Нито Асен и Петър с тяхното въстание, нито борбата на холандци и американци за независимост, нито революциите във Франция и Русия са адекватни примери.

Причината за това е, че каквото и да последва от протестите в България, това ще е вътрешнополитически процес, без гражданска война (каквато според популярния виц в България е невъзможна, понеже всички сме селяни - б.а.) или други форми на масова агресия или външна интервенция.

Примерите за промяна би следвало да се търсят другаде, но не и отвъд рамките на XX век. Причината за това е, че реструктурирането на обществено-политическите отношения днес не може да бъде адекватно съпоставяно с примери, които не са част от модерните държавни структури.

Обществата отпреди епохата на империализма и национализма, макар и да преживяват периоди на социален и политически катарзис, не се основават на същата многопластова и динамична структура, каквато лежи в основата на съвременните държави. С други думи, днешна Франция е много по-различна държавата, формулирана от Националния Конвент, и дори Путинова Русия не е Русия от времето на Петър I.

Държави като Франция и Италия могат да послужат като пример за вътрешна политическа трансформация от втората половина на XX век. Голямата разлика между тях и България идва от конфликта като катализатор на промените - във френския случай войните около деколонизацията, а в италианския - разгромът във Втората световна война.

От друга страна, развитието на двете държави предлага и сходства. Французите, както и немалко българи днес, искат през 1958 г. силна президентска държава, с ясна и централизирана политическа отговорност, която да надделее над сериозния плурализъм в партиен план и честата смяна на неефективни и нерешителни правителства. Италия през 70-те и 80-те пък показва как изглежда една република със силно развит политически плурализъм и изключително сериозен проблем с организираната престъпност - все неща, които са част от настоящия български модел.

Политическите трансформации имат и по-мрачни паралели. През 1922 г. вследствие на икономическите проблеми, политическата безпътица и неудовлетвореността на националните идеали, Италия попада, съвсем по законен начин, в ръцете на Мусолини. Същите проблеми, но в по-различен контекст, довеждат, пак след избори, Хитлер на власт в Германия. Двата примера дават ясна представа до какво може да доведе радикализацията на политическите възгледи вследствие на сериозната социално-икономическа криза, която обхваща обществото вследствие на финансов и политически колапс.

За съжаление, икономическата криза от 2009-та и настоящата такава, създават опасни предпоставки за радикализация, съчетани с липсата на адекватна съдебна и изпълнителна власт, които да гарантират социална справедливост.

Интересен паралел предлага и развитието на Гърция. През 1973 г. военната хунта, която управлява страната, въвежда нова Конституция в опит да легитимира своето положение.

Процесът, известен като "Метаполитефси", започва, както Перестройката, като вътрешнополитически ход за изпреварване на опозиционните тенденции чрез прокарване на умерени промени в статуквото, които да създадат усещането за различност и развитие. Също както и перестройката, гръцкият модел се сблъсква със скепсиса на населението и бива осуетен от външнополитически провал - в случая войната в Кипър и неадекватния гръцки отговор на турската инвазия. Както и в другите случаи на държавно преобразование, външнополитическият натиск е неделим от вътрешнополитическия стремеж за промяна.

В този контекст, настоящата ситуация на пандемия, напрежение в региона и външнополитическата сервилност на България създава условия за осъществяване на подобен външен натиск, макар към момента да няма конкретно събитие или процес, което да се съпостави с Кипърската криза (гръцки контекст), Алжирската криза (френски контекст) или Колониалните войни на Португалия (1961-1974 г.).

Важно е да се отбележи, че при всеки случай на политически преход, инициативата за неговото осъществяване идва от определена клика вътре в действащите властови структури. Това се случва от незапомнени времена в човешката история. Успешни са само онези кардинални промени, в които част от предишната власт служи за гръбнак на тяхната реализация и е бенефициент на новия политически ред след промените.

Отликата с т. нар. Преход в България е действителното осъществяване на промени, които изменят цялостната структура на властта и разпределението на политическите идеи. В този контекст, българското политическо развитие през последните 30 години се явява по-скоро преходен период към реалния Преход, чието начало ние така пламенно очакваме.

Освен нуждата от промени, хората трябва да осъзнаят и последиците, които тези промени ще донесат. Част от политическата лексика залага на понятия като "справедлив" и "добър" по отношение на новия политически ред. Вкарването на морални парадигми в политиката обаче е по-скоро форма на популизъм, отколкото на функционална реторика. Изключително важно е да се говори онова, което е конкретно ефективно, от онова, което е принципно "добро".

От гледна точка на функционалност, заложени цели и постигнати резултати, понятието "добро" е по-скоро повърхностно в политически план. Важно е да говорим за ефективно управление, ефективна държава и ефективна съдебна система.

Причината за това е, че "добро" и "лошо" са относителни морални категории, които не са еднозначни за всички членове на обществото. Това означава, че макар в голямата си част "добър" и "ефективен" да би следвало да са синоними, това не винаги е част от реалността. Така например, действащата в България система е очевидно неефективна, но тя явно е "добра" за достатъчно хора, така че да не доведе до колапса на управленския елит вследствие на народното недоволство.

Промените от 1991 и 1997 г. за съжаление не постигнаха онзи резултат, който поколението, което ги изнесе на свой гръб, търсеше. Причините за това са две. Първата е, че в своята основа тези промени бяха насочени към удовлетворяване на нуждите на определен политически елит, който да запази своите позиции, маскирайки ги като ново, демократично лице на една преродена държава. Втората причина е, че всяка една политическа система е адекватна само дотогава, докато изпълнява функциите, заради които заменя предходната.

Добра или лоша, Република България и Конституцията й от 1991 г. са били заложени като модел за преодоляване на комунистическата система.

Дали това преодоляване е постигнато на 100% е въпрос, отворен за дебати, но е очевидно, че проблемите, за които е формулирана българската държавна структура през 1991 г., вече не са на дневен ред. Нужната реформа трябва да дава отговор на актуалните политически проблеми на страната ни, липсата на властови баланс, наследен от последните три десетилетия и необходимостта за по-сериозно обществено влияние върху развитието както на вътрешната, така и на външната политика на България.

Историята показва, че не съществува идеална политическа система. Всяка форма на управление рано или късно изчерпва своите възможности и трябва да бъде заменена с нова, по-актуална и адекватна.

Запазването на старата система отвъд нейния естествен житейски път, води до социо-политически аберации. Общество, което продължава да тъпче на едно място, боейки се от промяна, е обречено да повтаря едни и същи грешки и да пресъздава отново и отново една и съща неефективна политическа структура. Резултатът е спираловидна криза, която, както показва примерът с Русия, води до просрочване на социално-политическите проблеми с векове.

Примерите от миналото подсказват, че големите промени изискват голямо социално усилие и често са съпътствани с агресия в по-малка или по-голяма степен. Както посочва политическият експерт Франсис Фукуяма, т.нар. устойчива неефективност представлява един омагьосан кръг, чието разбиване изисква толкова повече агресивна енергия, колкото по-дълго съществува.

Европа е дала на света примери и за мирни, и за кръвопролитни трансформации. Бидейки общество от XXI век (макар и с проблеми от XX), ние можем да осъществим промяната по цивилизован и минимално агресивен модел. За целта обаче е необходимо обществото да има ясни изисквания относно основните точки от своето бъдещо развитие, които под никаква форма да не подлежат на компромис в хода на трансформациите.

Необходимо е също така достатъчно голяма част от настоящия политически елит да се отърси от сервилността си към действащата система и да осъзнае, че светлото им управленско бъдеще върви в хармония с, а не през експлоатиране на народа.

Трансформациите, през които трябва да премине България, трябва задължително да създадат усещането за отговорност към и дори страх от народа сред бъдещата политическа класа. Българският народ трябва да поеме отговорността за собствената си държава, която твърде дълго възприема за чужда и враждебна.

В противен случай, затъването в политическото блато ще продължи, успоредно с отлива на население и маргинализацията в социален, културен и дори исторически план.

Най-четените