От днешна гледна точка изглежда пълен абсурд да помислим, че Русия би могла да бъде член на НАТО. Само че в началото на 90-те не е било чак така.
Тогавашният американски президент Бил Клинтън действително е имал в главата си подобна идея, както показват официални архивни документи от разследване на немското издание Der Spiegel.
Документите са от 1994 г. - годината, в която е създадена програмата "Партньорство за мир" на НАТО и става ясно, че Алиансът ще приеме бившите членове на Варшавския договор. Първо влизат Полша, Чехия и Унгария през 1999 г., последвани от България, Румъния, Балтийските държави, Словакия и Словения през 2004 г.
Колко близо е била тази възможност в действителност и за Русия според документите?
Те са от личния архив на висшестоящ политик, участвал в тези процеси, както и от колекцията на Института за съвременна история към немското външно министерство. Сред записите има писма до Клинтън от немския канцлер Хелмут Кол, доклади от немски дипломати в Москва и Вашингтон и анализи, съставени за немския външен министър Клаус Кинкел.
Всички те показват, че Клинтън активно е сондирал мнението на европейските държави и останалите партньори в НАТО за членство на Русия.
Когато влиза в Белия дом в началото на 1993 г., той се явява първият американски президент от Франклин Рузвелт насам, на когото не му се налага да прилага стратегии за Студената война. Той става и първият след Уилям Тафт, на когото не му се налага да мисли изобщо за Съветския съюз.
Просто Съветския съюз вече го няма, а Студената война е приключила. Клинтън застава начело на единствената останала свръхсила в света.
Той обаче се изправя пред предизвикателството за наследството на СССР и бъдещето на НАТО. Държавите от Източна Европа искат да намерят политическа и икономическа сигурност в НАТО и Европейския съюз. Русия от своя страна е изпаднала в хаос и търсене на собственото си място в новия световен ред.
Това е период, в който Москва и Вашингтон се разбират сравнително добре и в голяма степен това е така заради личните отношения между Клинтън и Борис Елцин. Руският президент прави посещение във Вашингтон през септември 1994 г. и получава много сериозен намек, че Вашингтон "не е отхвърлял никога" идеята за членство на Русия.
В предишните месеци обаче американците активно се допитват до останалите съюзници. Това става чрез заместник-държавния секретар Строуб Талбот, който отговаря изцяло за отношенията с Европа и Русия.
Именно той е считан за един от основните двигатели на разширяването на НАТО, а според немски дипломат във Вашингтон дори е смятал, че Русия може да започне формален процес за присъединяване през 2004 г.
Само че идеята не се радва на особена подкрепа, особено от правителството на Хелмут Кол, което в онзи момент трябва да се справя с обединението на Източна и Западна Германия. По отношение на присъединяване на Русия в НАТО министърът на отбраната Фолкер Рюе отбелязва, че това би било "смъртна присъда" за Алианса.
Немците набелязват няколко основни съображения против идеята:
- Крайно изостряне на вътрешните противоречия между държавите-членки, което ще доведе до невъзможност да се взимат решения;
- НАТО служи като предпазна стена срещу нестабилността в Русия, която при евентуално членство, ще се пренесе в рамките на съюза;
- Евентуален сблъсък между Русия и Китай би въвлякъл европейски войници в потенциален ядрен конфликт в Далечния изток.
В Берлин са категорични, че Русия не е възможно да влезе в НАТО, дори да се демократизира напълно и да се приобщи към Западния свят. Това е немската позиция пред западните съюзници, докато в комуникацията с Москва темата се избягва по всеки възможен начин.
Тогава външен министър на Русия е либералът Андрей Козирев, близък приближен на Елцин, който днес живее в САЩ и е един от шумните гласове в руската емигрантска общност срещу режима на Владимир Путин.
Общото мнение за него в онези години е, че се опитва да промотира руската интеграция в европейските и евроатлантическите организации.
Не е ясно доколко намеренията в Москва са били искрени и ако са били такива, дали Русия е щяла да се задоволи с равноправно членство, или е щяла да търси водеща роля и преференциален статут, което рано или късно да я вкара в конфликт с другите сили в лицето на САЩ, Франция и Великобритания.
В крайна сметка идеята не стига доникъде.
Полша застава в много остра позиция, водена от президента си Лех Валенса, чийто приоритет е приобщаване на неговата собствена страна пред всякакви преговори с Русия, които биха забавили присъединяването на Варшава. Подобни са сигналите от Чехия и Унгария.
Републиканската партия във Вашингтон също поставя под натиск Клинтън заради твърде добронамереното му и доверчиво отношение към Елцин и Русия. Резултатът е тежка загуба за партията на Клинтън на изборите за Конгрес през ноември 1994 г. За първи път от четири десетилетия републиканците получават пълен контрол над двете камари на американския парламент.
Накрая идеята за членство на Русия в НАТО се губи завинаги. Приоритет става разширението в посока Полша и останалите в Източна Европа, с което в Кремъл никога не се примиряват.
Още през ноември 1994 г. ръководителят на Департамента за сътрудничество с Европа в руското Външно министерство Юрий Ушаков казва, че разширяването на НАТО на изток е "вид предателство".
Същият Ушаков днес представлява Владимир Путин в преговорите, свързани с войната в Украйна.
••• Всички разочарования от 90-те отварят пътя към властта за Владимир Путин:
