Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Национализмът - отживелица или ново начало?

Историята е докзала една максима - човечеството не може и не бива да прескача етапи в своето развитие Снимка: Frédéric Sorrieu
Историята е докзала една максима - човечеството не може и не бива да прескача етапи в своето развитие

В края на XVIII в. човешките общества сякаш са изгубили своя път напред. Икономически кризи помитат световните финансови пазари. Велики сили се борят - явно и скрито, за налагане на своето влияние в глобален мащаб. Революции помитат обществата от Бретон до Борнео.

Всички сте чували за Френската революция, но колцина от вас знаят, че докато пожарите на Наполеоновите войни бушуват в Европа, прадедите на съвременния джихадизъм започват да се разпространяват в Саудитска Арабия, а след това и в Индонезия и Субсахарна Африка?

Бурните процеси в Европа предизвикват вълна от революции в Латинска Америка, подпалвайки тлеещото от векове напрежение между нисшите социални слоеве и господарската прослойка, пряк наследник на испанските конкистадори.

Също както и днес, тази взривоопасна обстановка се използва от различни икономически и политически лобита за реализиране на своите проекти. Именно в хаоса на Следнаполеонова Европа, фамилията Ротшилд изгражда своята грамадна финансова империя в Германия, Австрия, Великобритания и Франция.

Държавите, които изпращат войски за потушаване на бунтове в разни части на света, започват да се възползват от своята намеса за налагане на политически и финансови интереси - това, което днес Русия прави в Сирия, Британия е вършела в Китай и Латинска Америка 200 години по-рано. Първите презокеански интервенции на САЩ - Берберските войни в Алжир и Либия, започват именно тогава.

В тази епоха, чиито проблеми много напомнят на днешната глобална обстановка, пусната на забавен каданс, в Европа започва да се изгражда една идеология, която завинаги променя начина, по който функционират човешките общества - национализмът.

Национализмът е като "Матрицата" - никой не може какво точно е, трябва да го опиташ сам. Не съществува единна, общоприета дефиниция на този термин. Единственото ясно нещо е, че национализмът е политическото изражение на другия социален конструкт, съграден в онази епоха - нацията.

За разлика от своя политически брат, нацията си има относително ясна и точна дефиниция - тя представлява група хора, които споделят обща територия, обичаи, произход, история и език.

На базата на тази простичка дефиниция, човешките общества преоткриват себе си. Както посочват редица антрополози, нашият вид е проектиран генетично да споделя близки връзки с относително малки групи себеподобни - от няколко десетки до около 150.

Неслучайно именно тези групи залагат в основата на съвременните армии - отделения, взводове и роти. Това са хората, които може да опознаеш, разбереш и почувстваш близки. С еволюцията на вида ни, хората използват своето уникално качество - въображението, за да създадат механизми за изграждане на все по-големи общности - кланове, племена, конфедерации и накрая кралства.

Защо тогава нациите, като средство за обединение, не се появяват по-рано? Разковничето е в самата дефиниция. До края на XVIII век човешките групи са се обединявали на базата на религия и култура (ислямската умма, византийското ойкомене) или на база признаването на властта на една династия за законна (напр. Хабсбургската империя в Испания, Австрия, Бенелюкса и Италия).

Ако се върнем на дефиницията обаче, нито религията, нито характера на политическата власт имат отношение към нацията. Всъщност, нацията не се нуждае нито от религия, нито дори от държава, за да съществува. Общата история и език са далеч по-важни. Само че тук ключова е думата "обща" - тоест историята и езикът трябва да са така поднесени, че да бъдат приети от по-голямата, а по възможност и цялата група хора, населяващи дадена територия.

Едва в началото на XVIII век, благодарение на технологичното, социално и икономическо развитие, Европа първа достига до изграждането на комплекс от предпоставки, които позволяват развитието на епохата на Просвещението.

На база на тази епоха, човешките общности развиват в симбиоза идеята за масово образование, масови политически права и всеобщо прилагане на законите, изразени в творчеството на мислители като Лок и Монтескьо. По отделно тези елементи са съществували и преди.

Например в Арабския халифат през X век науката процъфтява в измерения, сравними с Просвещението. Присъства и концепцията за принципно равенство пред Божиите закони - шари'а. Отсъства обаче идеята за масово, всенародно образование и всеобщи, граждански права. В древна Атина например съществува идеята за образованието, както и идеята за гражданските права, но липсва мащабът - атиняните се интересуват от добруването на своя собствен полис, а не от общото благосъстояние на елините.

Всичко това навежда на логичния извод, че всъщност нещата в човешкото развитие се случват тогава, когато трябва.

Етапите в историята не могат да бъдат изпреварени - горчив урок, демонстриран от провала на авторитарните и тоталитарни режими да превърнат група полу-индустриални и не напълно капиталистически общества, в развити социалистически и дори капиталистически общности, нарушавайки в процеса принципите на своя идеологически гуру - Карл Маркс.

Необходимо е натрупването на време и опит, за да може процесите на социално развитие да акумулират качествени и количествени измерения, които да трансформират остарелия социален модел в нова, жизнена структура. Именно този момент за Европа настъпва през първата половина на XIX век - време на конфликти и политически игри.

Въпреки това, национализмът, подобно на Рим, не се изгражда за един ден. На Франция - люлката на съвременната политическа култура на Европа, са ѝ необходими близо 100 години за да извърви пътя от първите акорди на Марсилезата до налагането на общообразователна система, която да циментира френския официален език и история сред населението на страната в хода на Третата република.

Какво да кажем за държави като Великобритания, в които процеса по спояване на населението не просто не е завършил, но и търпи регресия, най-вече по отношение на ирландската и шотландската част от населението на страната.

Сепаратизъм тормози и други страни, "сглобени" посредством военни и политически процеси като Испания, Италия и Белгия. Всичко това означава, че национализмът като политически процес и социален градеж съвсем не е приключил своето развитие.

Всъщност, в хода на XX век национализмът просто извървява своята първоначална фаза, свързана с изграждането на институциите и механизмите, които да превърнат концепциите за обичаи, език, история и територия в общоприети за дадената общност. Този етап е подложен на грамадно изпитание в хода на двете световни войни и последвалата Студена война.

Може да се каже, че етапът остава не напълно завършен, тъй като националните държави отново и отново са принуждавани да зарязват своите частни интереси в името на интернационални коалиции и политически идеологии, каквито са либерализмът и комунизмът.

Едва в самия край на XX век, с приключването на Студената война, националните идеи получиха възможност за рестарт.

Големият проблем на настоящия национализъм, както и на неговия дядо от епохата на империализма, е в сериозното тесногръдие, което национализмът демонстрира в социален план.

Ако се върнем на дефиницията по-горе, се вижда, че нацията не се нуждае от социални прослойки, за да съществува. Важно е хората да имат споделен произход, минало и територия. Но какво означава това?

Да вземем за пример България. През 1871 г. Васил Левски в своята "Нареда на работниците за освобождението" посочва: "На същото това място [т.е. българските земи]... да се издигне храм на истината и правата свобода. И турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да е било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи."

На практика Левски преди 150 години формулира най-ясно действителното лице на националната държава - общност, в която всички хора са обединени от общ закон, общи социални принципи и единни в своите традиции и национална идентичност. В тази общност старите народности ще бъдат обединени и изравнени.

За съжаление, 150 години по-късно тази версия на изчистения национализъм така и не се сбъдва. Вместо това национализмът, подчинен на политическата демагогия, се изражда в ксенофобска реторика, стремяща се не към равенство, а към асимилиране на етносите и налагане на една доминираща социална група. Този модел де факто се бори срещу самите устои на чистия национализъм - максимална възможност за развитие, просперитет и образование на всички членове на общността, както и утилизирането на индивидуалните качества на хората за постигане на максимални ефективи за нацията.

Как обаче преследването и ликвидирането на малцинства или отхвърлянето на даден човек заради цвета на кожата му, въпреки качествата му, служи от полза за нацията? На това нито един от демагозите не може да ви даде задоволителен отговор.

Според много последователи на модерните днес леви идеи, национализмът е една отживелица. В действителност, отживелица е неговата аморфна версия от епохата на империализма, упорито оцеляла и поддържана от кървави войни, икономически депресии и социални кризи.

Онзи чист национализъм, за който мечтае Левски преди 150 г., е всъщност лечението за днешната криза. Едно здраво общество, признаващо равенството на всичките си членове, изградено около стабилна и пълноценна идентичност, скъсала с национални катастрофи и минали вражди, е всъщност фундамента, върху който трябва да стъпи бъдещото глобално общество.

Две равнопоставени, осъзнати нации, могат да си подадат ръка и да взаимодействат по начин, непостижим за нито едно предишно общество. Примерът вече е зададен от Германия и Франция преди 60 години. Надграждането и усъвършенстването на тези инклузивни, национални общества, базирани единствено на закони, култура и общ език на разбирателството е пътят напред.

Ксенофобията, хомофобията и расизмът нямат място в дефиницията за нация. Никъде в идеята за нация не се изисква всички да имате един и същи цвят на кожата, да имате еднаква полова ориентация или дори еднакви политически виждания. Достатъчно е да признавате едни и същи фундаментални ценности за равенство, индивидуалност и едновременно с това чувство за взаимност и общност.

България всъщност дава идеален пример. Нашата народност е формирана от смесването на най-малко 18 етнически групи, заселили се по тези земи през последните 2000 години.

Този богат генетичен басейн се обогатява постоянно с новодошли от Африка, Близкия Изток и Източна Азия, както и с малък, но съдържателен прилив на холандци, англичани и французи. В тази мултиетническа среда, инклузивната национална идентичност дава възможност от училище да излизат деца с всевъзможни етнически произходи, обединени обаче от общия език, историята и културната идентичност, градена през кризи, чужди владичества и национални катаклизми.

Днес рядко се замисляме за огромното богатство, което представлява българската нация със своите традиции, митове и легенди, диалекти, междуконтинентална кухня и възможност за лесно интегриране на новодошли. За сметка на това често ни се натрапва изкуствената ксенофобска реторика на шепа финансово и идеологически манипулирани люде, за които продаването на паспорти и рекета на бизнеса на малцинствата е по-важен от общото благо.

Тази тенденция личи ясно и във външната политика на страната или по-скоро отсъствието на външна политика. България си позволява да съществува без своя политическа доктрина и без ясно да предава от населението към политиците и обратно основните интереси и идеи на нацията за нейното взаимодействие с останалите нации по света.

Манипулирана образователна система продължава да натрапва чувството за национална комплексираност и да представя нацията ни като някаква жертва, принасяна отново и отново на чужди олтари. България продължава да страда от натрапен политически елит, поддържан с чужди финанси за сметка на националните ни интереси. Резултатът е видим по печалните икономически и социални статистики, в които обичайно заемаме дъното.

За излизането от тази криза, пътят напред минава през изграждането на национална идея, но не такава, каквато ни промотират партии с разни абревиатури, а такава, каквато Васил Левски видял ясно преди 150 години. Именно тази чиста и свята република, за която говори Апостолът, може да се превърне в един от градивните камъни на бъдещата човешка общност.

Човечеството не може и не бива да прескача етапи в своето развитие. Няма как да се появи реално глобално общество и цивилизация, без градивните камъни на национализма да достигнат до своя завършен вид. Общност от самоуверени, горди и равнопоставени нации, ще донесе на света мир, просперитет и крачка напред по стълбицата на социалната еволюция.

Били са необходими хилядолетия, за да стигнем до идеите, които движат хора като Лок и Монтескьо, но и хора като Левски, който макар и далеч от ерудираните слова на световните философи, в рамките на няколко лаконични фрази, обобщава есенцията на човешкото бъдеще.

За нас, неговите наследници, остава най-сетне да спрем само да рисуваме лика му, а да започнем да превръщаме идеите за които е живял и за които е умрял в реалност.

*Текстът е публикуван първо в журнала за актуални военни конфликти De Re Militari, като при нас е препечатан с позволението на автора и на журнала. 

Най-четените