Въпросът за отношението между българските национални герои и Русия е изключително сложен и често се размива в контекста на простонародното бръщолевене по темата.
В продължение на пет десетилетия БКП се опитваше да убеди народа, че нашите революционери са до един прегърнали Братска Русия и са верни проводници на идеите ѝ, а някои като Ботев дори са изпреварили времето си и вече са пропагандирали комунизма сред българите.
Историографията след 1991 г. системно и последователно доказа, че нито един от големите организатори на революционните движения не е симпатизирал на Русия.
Точно обратното - всички от големите имена - Раковски, Левски, Ботев и Каравелов, са скептични към Северната империя и нейните политики.
Означава ли това че не е имало русофили сред българските революционери? Съвсем не. Имало е предостатъчно русофили.
Всъщност нещата опират до социалния и културен характер на революционерите.
Най-просто казано, българските революционни дейци и борци за свобода могат да се разделят на две големи категории. Принадлежността към тях е понякога флуидна, но като цяло са доста консистентни.
Първата група можем да окачествим като "интелектуалците".
Това са хората, завършили някаква степен на класно, гимназиално или дори висше образование. Те произхождат, в голямата си част, от по-заможни семейства и са носители на традиции, които могат да се свържат с европейския либерализъм.
В хода на своя живот някои от тях стават, по стандартите на епохата, леви - републиканци, революционери, анархисти. Върху техния светоглед огромно влияние оказват теоретици на левите идеи като Бакунин, Херцен и Манцини.
Явни поддръжници на републиканския модел на управление, тези хора са враждебни на всяка монархическа власт и не биха могли да симпатизират на Руската империя, в която виждат просто друга версия на османския деспотизъм.
Към тях трябва да причислим именно бащите на революционните организации - Раковски, Каравелов, Левски и Ботев.
Тези хора са в "черния списък" на Русия - за руските власти те с нищо не са по-добри от собствените руски анархисти, които извършват атентати и оспорват правото на Царя да управлява абсолютно. Що се касае до Петербург, на подобни хора трябва винаги и всячески да се пречи и по възможност да се ликвидират.
Втората група са представителите на онова, което ще нарека българските "Три Хикса" - хайдути, хъшове и хаймани.
Това са носителите на традиционните, консервативни и православни ценности на българското общество. За разлика от "интелектуалците", "батките" на българското възраждане са далеч от Европа и модерността и по-близо до суровия и семпъл православен български бит.
Тези хора продължават да се уповават безрезервно в религията и традициите, и вярват, че Русия, като "по-голям православен брат", несъмнено ще дойде и ще спаси българите от чуждата гнет.
В Русия тези хора откриват близост на собствения си манталитет - простонароден, първичен и относително тесногръд.
Парадоксалното е, че този тип "честни разбойници" също попада в черните списъци на руската имперска доктрина, макар с някои от тях Северната империя да е склонна да прави компромиси в името на собствените си каузи.
В тази категория може да поставите всички възрожденски водачи на чети, особено хората с титла "войвода" към името си.
Важно е да схващаме това разделение, защото то не изчезнало до днес.
И двете групи твърдят, че се борят в името на по-добро бъдеще за България. Разликата е във визията, която проповядват за това бъдеще.
"Интелектуалците" го виждат в модерността, реформите и постоянната промяна. "Хъшовете" го виждат в традициите, стабилността и самобитността на българската нация.
Както е видно, вече близо 200 години обществото ни продължава да е зациклило в невъзможността да избере коя от двете групи е права и коя не.
Ясно е, че няма как да се реализират и двете визии. Получава се обаче патова ситуация - почитаме най-много интелектуалците, но масово мислим като хъшовете.
===
Текстът е взето от фейсбук страницата на историка д-р Александър Стоянов с негово разрешение.
