Винаги ли Холивуд е харесвал гейовете

Новата игрална версия на „Красавицата и звяра“ се включи енергично в културните войни в Западния свят със своя прогресивен микс от модерен феминизъм, LGBT-политики и промоция на смесените бракове.

Срещу тази своеобразна „положителна социална пропаганда“ се откроиха два вида критични наратива. Първият е продукт на реакционни, фундаменталистки гласове в обществото, според които е недопустимо във високобюджетен, семеен филм по универсално обичана стара история да се включва демонстративно хомосексуален образ, какъвто е случаят с обилно и глобално маркетирания, вече сигурен комерсиален хит,  „Красавицата и Звяра“.

Втората линия на критика е по-либерална, иронична и смислена – основната теза е, че Холивуд като цяло и студиото „Дисни“ в частност, изглеждат нелепо в опита си да се представят като смели и прогресивни борци за правата на сексуалните малцинства.

Първо защото фундаментални проблеми със свободата и достойнството на гей общностите в Западния свят почти няма и второ, защото културният пейзаж в Холивуд е пренаситен с истории за гейове, лесбийки и транссексуални. „Оскаровият“ триумф на хомо-епопеята „Лунна светлина“ се превърна в символ на постоянния стремеж на Холивуд да създава силни, влиятелни и положителни LGBT портрети.

Но това не винаги е било така. Истерията около гей внушенията в „Красавицата и Звяра“ ни дава повод да се върнем към историята на хомосексуалните образи в американското кино.

В самия край на XIX век Уилям Кенеди Диксън създава творбата The Dickson Experimental Sound Film, който остава в историята с името The Gay Brothers и с кадрите на двама танцуващи мъже. Нетрадиционната сексуална ориентация е инструмент за хумор и шок на холивудските студия от първите десетилетия на XX век.

Гей образите в много ранни филми са стилизирани като комични карикатури – бравурно поведение, крещяща лична естетика, меки китки, преувеличени маниери, пискливи гласчета… Всички трайни хумористични стереотипи за хората с хомосексуална ориентация са имплементирани в десетки холивудски продукции от зората на киното.

Другият мотив е търсенето на шоков ефект с пресъздаването на „сексуални перверзии“, които тогавашното общество приема като „неприлични“ и „неморални“.

По време на Голямата депресия от 20-те години киното е наситено с гей персонажи, раждат се популярните жаргонни термини за тях – „pansy” и „sissy”.

Малтийският сокол

Дори мейнстрийм класика като „Малтийският сокол“ от 1941-а на Джон Хюстън с Хъмфри Богарт включва комично-злодейски гей образ. Но там презентацията на различната сексуална ориентация е завоалирана, защото през 40-те години в Холивуд вече е навлязла тежката цензура, позната и като Production Code Еra.

След Втората световна война и по време на Студената война, официален Холивуд има строго отрицателно отношение към обратните. Хомосексуалните са представяни основно като психопати, дегенерати и ментално болни. В шедьовъра на Хичкок „Въжето“ Джими Стюарт се изправя срещу двойка гейове, решили да извършат перфектното убийство, повлияни от грешни интерпретации на философията на Ницще.

The Boys in the band

През 50-те и 60-те цензурата се либерализира, но нюансираните и силни персонажи с нетрадиционно полово влечение все още не могат да пробият в мейнстрийм културата. Започват да насищат обаче процъфтяващите контра-културни полета на независимото, ъндърграунд и експериментално кино. Анди Уорхол и Кенет Ангър създават малка арт вселена, доминирана от хомосексуална образност.

През 70-те пейзажът на киното става огледало на социалните вълнения и бунтове за права в САЩ. Великият режисьор Уилям Фридкин открива десетилетието с гей класиката The Boys in the Band, но го затваря с противоречивия криминален noir „Фатален партньор“ с Ал Пачино, интерпретиран от някои гей-активисти като хомофобско произведение.

Фатален Партньор

Турбулентните отношения на Холивуд със сексуалните малцинства продължават през 80-те. Възходът на СПИН-епидемията допълнително усложнява ситуацията.

Религиозните групи оказват натиск върху филмовите студия, но те осъзнават, че гей публиката е потенциална златна мина. Това води до бума на филми с хомосексуални персонажи от 90-те години, известен и като New Queer Cinеma. Ключови заглавия като „Филаделфия“ с Том Ханкс и Дензъл Уошингтън и „Клетка за птици“ с Робин Уилямс и Нейтън Лейн променят завинаги пейзажа и превръщат правенето на големи филми за силни, сложни гей образи в мейнстрийм практика.

Клетка за птици

С новия век идва и златната ера на гей киното. През 2005-а излиза може би най-иконичният филм по темата – „Планината Броукбек“ на Анг Лий с Хийт Леджър и Джейк Джиленхол в ролите на каубои, които откриват взаимна сексуална и романтична любов.

В годините след огромния успех на „Планината Броукбек“ Холивуд изсипва стотици филми и образи в подкрепа на LGBT-движението.

Планината Броукбек

„Милк“ с Шон Пен затвърждава новата норма. Европейското кино е започнало похода много по-рано и вече се старае да не изостава с фестивални събития като „Синият е най-топлият цвят“ и „Лошо образование“.

Времената на стереотипни обратни злодеи и карикатури са минало. Стига се до друга крайност – основно положителни и героични портрети на гей, лесбийки и транс. Те се представяни като романтични и трагични жертви на тесногръдието и фобиите на обществото.

Милк

И тук вече се ражда новата линия на критика към фетишизирането на хомосексуалността. Холивуд извървява интересна еволюция, но днес изглежда все по-ангажиран с политически послания и социална пропаганда, отколкото със създаването на наистина смели и силни художествени произведения.