На кой въобще би му се гледал филм, който се занимава с „духовната самота и житейската безизходица на младия човек в България"?
Един от нашумелите нови български филми, „Каръци", опитва да се престори на мрачен и депресивен с черно-бялата си визия, но не бива да му се хващате. Шансът да ви развесели е много голям, поне докато не тръгнете да се замисляте на какво сте се смели досега - всъщност на своето собствено нещастие, пресъздадено на екрана по талантлив и проницателен начин.
Официалната премиера на „Каръци" беше снощи, а от петък той тръгва по екраните на лов за зрители, окрилен от вече спечелените престижни награди.
Сред тях са „Златен Свети Георги" на Московския кинофестивал и Голямата награда на „Златна роза", а кинокритиците го обикнаха и отличиха със собствени награди на „Любовта е лудост", на „Златна роза" и последно на София Филм Фест, където му дадоха приза за балкански филм.
По-важното от конкретните награди е, че в „Каръци" режисьорът Ивайло Христов успява да надгради над досегашните си ленти („Имигранти", „Приятелите ме наричат Чичо", „Стъпки в пясъка") и да обрисува едни живи персонажи, забавни най-вече със своята достоверност. Основно те са група ученици в малък български град, изградили собствена изначално сбъркана йерархия на взаимоотношенията и невиждащи никакви перспективи в битието си.
На пръв поглед главните герои са двама - непослушната ученичка Елена (Елена Телбис) и нейният съученик Коко (Ованес Торосян), който много иска да се влюби в нея, или по-скоро да стане хулиган по неин образец. Той се срамува от това, че е добро момче и че се грижи за болната си баба, докато родителите му работят в чужбина, а Елена също не иска да бъде положителен герой в живота, тъй като в нейната среда това е непрестижна и предварително обречена роля.
Началото на „Каръци" е до известна степен тромаво и набляга на сюжетни линии, сякаш взети от далеч по-лоши български филми (например със злата самотна майка на Елена и нейният отчайващ любовник). След първите 20-30 минути обаче самите герои сякаш взимат нещата в свои ръце и повеждат действието в правилната посока.
С лек диалог и автентични реакции персонажите разкриват своите наивни страхове и надежди, своята смешна агресивност, своите убеждения на загубеняци.
Появяват се приятелите на Коко като доброто и лошото ченге около него. Появява се и директорът на училището, типичният „лузър" на българската система - в институционална безизходица, смачкала характера му и поставила го между ученици, които ни най-малко не го зачитат като авторитет, и учителки, които пушат като двойкаджийки.
На сцената стъпва и една българска рок група от явно талантливи музиканти, които поне донякъде изживяват мечтата си за фенки, концерти, барове и алкохол, но същевременно осъзнават на какво ниско ниво се осъществява тя и колко са обречени да бъдат „ъндърграунд" до края на дните си. Те пристигат в малкия български град („Да не е паднала бомба", пита един от тях като вижда пустия централен площад) и успяват поне за една вечер да създадат и съсипят множество илюзии.
Да, героите са доста на брой и дори да изглеждат съвсем различни, обединява ги това, че виждат и себе си, и околните като напълно прецакани и без право на надежда. Това са хора, оставащи слепи за купищата щастливи съвпадения, които ги сполетяват, които ги събират един с друг, които даже на моменти спасяват живота им - и даже и това тълкуват като несполука, като подигравка от съдбата.
В крайна сметка не е преувеличено да се каже, че „Каръци" е сред най-хубавите филми за българския преход.
Защото героите на сценариста и режисьор Ивайло Христов не участват в никакъв преход, а просто представляват резултатите от него. С установените си сбъркани взаимоотношения и сбъркана представа за света, персонажите в „Каръци" са сред всички онези, които толкова обичат сами да се поставят на дъното и да се самоопределят като най-бедни и най-нещастни. Които не позволяват предците им да бъдат описвани като нещо различно от роби. Които чувстват, че е грешка да са родени именно тук, именно сега. По стечение на обстоятелствата споделят обща територия с околните, без в това да виждат някакъв смисъл. Не харесват останалите, не харесват и себе си, но и не смятат, че са способни да пребивават където и да е другаде - така самото им съществуване изглежда като някаква присъда.
„Каръци" е едно горчиво надсмиване над ролята на жертва, която всеки сам си избира, но от която в един момент осъзнава, че трудно може да се измъкне. Особено когато е достигнал до усещането, че да си карък е карма („Това сме го учили по литература", както казва един от приятелите на Коко). В ролята на жертвата човек хем няма нищо, хем има всичко за губене. Той озверява, защото не иска да бъде себе си, но няма кой друг да бъде.
Всъщност в рамките на филма героите си задават въпроса има ли въобще друга роля в живота, освен ролята на жертвата.
Отговор им дават трите изключения - лудата баба на Коко, отказала да пребивава в тази реалност и все бягаща към границата; едно момиченце, което не обича да му е весело, но също бяга от града към някаква неизвестна надежда; и барабанистът на рок групата, проявил воля да сложи край на лесните забежки и на баналните трепети на местните девойки.
След финалните надписи зрителят вероятно ще бъде спечелен на страната на героите, но и ще си е открил немалко прилики с тях, които няма да са му особено приятни. Така „Каръци" се затвърждава като коварен филм, който успява да заблуди на няколко пъти - той е жесток, но се прави на невинен, забавен е, но се прави на мрачен, казва ти обидната истина в очите и те кара да ти е кеф от това.
Затова и представлява преживяване, от каквото българското кино имаше нужда.
