Любимият на всички ни Индиана Джоунс е тук за пореден път.
Изминаха 34 години от филма, който трябваше да приключи цялата история, и 15 години от завръщането му в "Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп".
Този път обаче със сигурност ще видим за последно големия Харисън Форд в ролята на археолога-авантюрист.
"Индиана Джоунс и реликвата на съдбата" е окончателният завършек на сагата, но с нов режисьор. За първи път филм от поредицата не се режисира от Стивън Спилбърг и сега зад кормилото е Джеймс Манголд ("Логан", "Форд срещу Ферари"), което определено си проличава.
Намираме всичко, което би могло да се иска от един филм за Инди - имаме един куп нацисти, решаване на пъзели в древни гробници, пълни със смъртоносни капани, високоадреналинови преследвания в Северна Африка, мистика, лек хумор и дори едно напористо хлапе-помощник, точно като в "Храма на обречените".
Трябва все пак да има повод Инди в някакъв момент да извика: "Къде е хлапето?"
Филмът е изпълнен с носталгия и препратки към предишните части на поредицата, но с твърде малко от блясъка на Спилбърг, за съжаление.
Усещането, че има нещо гнило се появява още в пролога на историята, чието действие се развива в края на Втората световна война. Инди и неговия приятел и колега Базил (Тоби Джоунс) проникват в нацистки влак, натоварен с ограбени антики и древни артефаткти, за да открият част от непознато устройство на древногръцкия математик Архимед.
То не просто използва математика за предсказване на бури и земетресения, но може да намира и "пукнатини във времето" и дава възможност на притежателя си да контролира времето и пространството. Точно такива артефакти търсят нацистите, за да обърнат хода на войната и привличат вниманието на учени като Юрген Фьолер (Мадс Микелсен).
В продължение на около 25 минути имаме една динамична последователност от екшън сцени, в които почти нищо не се вижда, защото цялата обстановка е направена толкова затъмнена, че е почти неразбираема. В добавка идват и силно накъсаните бойни сцени, които още повече допринасят за объркването и неяснотата.
Успешно и убедително са използвани са най-съвременните техники за компютърно подмладяване, така че лицето на Харисън Форд да изглежда като 40-годишен, но веднъж отвори ли си устата, ясно се разбира, че дублажът е на 80-годишния актьор.
Оттам нататък филмът се пренася няколко десетилетия напред във времето през 1969 г. и тържественото посрещане на астронавтите от мисията "Аполо 11", току-що върнали се от Луната.
И докато светът гледа нагоре към звездите, един вече остарял Инди е забил погледа си в миналото и залива с алкохол настоящите си проблеми, които му пречат да гледа напред. Тук се появява неговата кръщелница Хелена (Фийби Уолър-Бридж) - дъщерята на Базил. Тя нахлува с предложение да намерят и другата част от устройството на Архимед, но с нея се появяват и нацистите водени от Фьолер, за да започне едно лудо преследване из Средиземноморието.
Дотук всичко на пръв поглед си е в класическия приключенски Инди-стил, но просто по-ниско качество.
И преди бяхме свикнали да има дупки в сюжета, но сега явно освен "пукнатините във времето", явно са имали предвид и твърде много такива в сценария.
Използвали са абсурдни развития на историята, за да обясняват с тях други. Като например възможностите на уличен крадец от Мароко да управлява самолет, без никога да се е качвал на нещо подобно. Това се добавя към сценария само и само да се обясни по какъв начин главните герои ще се върнат обратно от място, до което са стигнали по друг абсурден начин.
Видимо компютърно генерираните специални ефекти са взели превес в правенето на екшъна. По отношение на "Индиана Джоунс" Стивън Спилбърг беше вдигнал много високо летвата, използвайки много ефективна комбинация от стари трикове и нови технологии.
Джеймс Манголд, поне в този филм, очевидно не е на нивото на Спилбърг. Опитва се да да бъде разнообразен, но не му се получава по същия начин. Една голяма част от екшъна е CGI генериран по вадещ очите и дразнещ начин.
Най-разочароваща е кулминацията на филма в неговите последни 15-20 минути. През цялото време има доста нереалистични моменти, които биха минали за приемливи и дори забавни на фона на цялостната тематика и духа на поредицата, но финалната екшън сцена в "Реликвата на съдбата" отива твърде далеч по всички стандарти.
Тя просто е замислена и изпълнена глупаво и наивно и убива каквито и да е добри впечатления, оставени досега.
А такива определено има. Харисън Форд е добре познатия ни Инди, а Мадс Микелсен изиграва един убедителен и авторитетен класически злодей с твърде големи амбиции. Приятна е и краткотрайната поява на Антонио Бандерас, чиято роля може би трябваше да бъде малко по-голяма.
Без съмнение едно интересно нововъведение е кръщелницата Хелена. Много вероятно тя ще поеме щафетата, разбирай камшика, и ще постави основа за евентуален спиноф сериал или филм, където да се продължи историята. Може би неслучайно на моменти се усеща, че именно тя заема мястото на главен герой за сметка на Инди.
Хелена представлява една негова далеч по-опортюнистична и меркантилна противоположност, само че с женски гащи. Притежава находчивостта и ума на Инди, на моменти дори изкарва някоя саркастична смешка и дори си има собствен помощник - вече споменатото хлапе с ловки пръсти и девствен мустак Теди Кумар (Етан Изидор).
Наистина ще бъде интересно дали в бъдеще тези двамата няма да дадат едно продължение на историята на Инди, само че в различна посока.
Колкото до неговата последна поява, тя може да бъде определено като не лоша, ако "не лоша" може да се счита като достатъчно за един от най-великите и разпознаваеми екшън герои в киното.
При всички положения ще изкара много пари и поне във финансово отношение ще бъде успешен, колкото да оправдае инвестирането в евентуален спиноф с Хелена като един вид нов Инди. Със сигурност много хора ще идат до кината да кажат последно "сбогом" на легендарната шапка, камшика и коженото яке.
Въпросът е дали Инди не заслужаваше малко по-подобаващо изпращане или просто очакванията ни бяха твърде високи?
ПРИСЪДАТА ЗА "ИНДИАНА ДЖОУНС И РЕЛИКВАТА НА СЪДБАТА":
