Ако смятате себе си за запален кулинар и сте изследвали кухнята от висок клас като Индиана Джоунс - Храмът на обречените, то през последните години сте минали през сериозен просветителски процес.
Може да се е случвало, разглеждайки Instagram и попадайки на снимка на разбита пяна с листенца евкалипт и пресен минзухар, която се оказва половин телешка пържола, смляна по авангардно-концептуален начин. Може и да е при поръчка в ресторант, където са ви сервирали две листенца маруля с чипс от бейби маракуя и семена от ванилови шушулки.
Където и да е било мястото и времето, ако сте човек, вълнуващ се кулинарната култура, е много вероятно в даден момент да сте вдигнали поглед от чинията си с въпроса: "Аз ли се държа като изкопаемо, или модерните тенденции в кухнята са забравили за какво служи храната".
Този въпрос се поставя на масата и от режисьора Марк Майлъд ("Наследници") в сатиричния трилър "Менюто", който се прицелва в съчетанието между изключителна глупост и изключителното богатство, за да осмее манията по ексцентричностите в храните.
Действието на филма е разположено в металните контури на превъзходния дизайнерски ресторант Хоторн, който е толкова специален, че е изолиран на самотен остров, където богатите и претенциозните плащат по 1250 долара на човек, за да "вкусват" 12-степенното единствено по рода си меню на главния готвач Джулиан Словик (Ралф Файнс).
Той е мрачният гуру на кухнята, самодостатъчният артист и лидер на култа по агрокултурите в течен и димящ вид. Неговите ястия са приготвени и представени с максимална театралност и се приемат със страхопочитание от повечето посетители с изключение на обърканата Марго (Аня Тейлър-Джой).
Заменила в последния момент бившата приятелка на Тайлър (Никълъс Холт) Марго е гласът на разума, който така и не проумява защо подбраната група от 12 души е толкова погълната от личността на нарцистичния готвач, че яде камъни и водорасли за 1250 долара.
"Не яжте, а вкусвайте", казва шеф Словик в монолога си към вечерящите, докато им сервират чинии с пяна и листа.
Подбраната компания, която прекрачва прага на Хоторн, е компилация от разклоненията на модерното богатство - новобогаташи, наследници, холивудски богаташи, инвеститори, обединени от желанието си да опитат най-доброто.
Храната обаче абстракция, само идея, а не продукт, от който можеш да отхапеш и да сдъвчеш. Създадена е да погали суетата на гостите, а не първичните им нужди. И снобизмът при тази концепция се получава, докато шеф Словик не съобщава на посетителите, че ги е събрал, за да ги убие.
Сарказмът на "Менюто" рязко преминава в криминална мистерия. Играта на думи на кулинарните критици, които сами се забавляват на безсмислените си каламбури, изведнъж спира да е смешна. А героите, които доскоро стояха извадени като от Пикаресков роман, се превръщат в жертви, за чийто живот публиката трябва да трепери.
Тук обаче сценарият на филма се пропуква радикално, понеже "Менюто" не отделя достатъчно време, за да пусне зрителите в живота и характерите на персонажите. Те остават плитки и еднопластови от първата до последната сцена, което служи отлично на иронията, но не и на криминалната история.
Докато финият сарказъм може да работи със скицирани карикатури, мистерията налага да има дълбочина в характерите на героите, за да може публиката да им симпатизира, да ги мрази, да се страхува за тях. Трябва да има по-оплетени лабиринтни истории зад първоначалното представяне, за да има и изненади на финала.
Затваряйки своите персонажи като риби в аквариум, "Менюто" пропуска този момент и се пуска по линейната структура, в която, колкото повече събития се разкриват, толкова по-скучно става.
Мотивите за действията на героите така и не стават ясни. Не се разбира и дали шеф Словик води класова война, или е просто психопат, който е забравил да си изпие лекарствата.
Шокът от убийствата също е намален до минимум въпреки трупащите се мъртви тела. Ефектът от кръвта е по-скоро визуално внушителен, отколкото дивашки ужасяващ, което прави "Менюто" идеалният филм на ужасите за хора, които не понасят реалистичните хоръри.
Притъпяването на черната комедия, която открива филма, не действа в негова полза, защото големият коз в ръкава на "Менюто" е точно хуморът. Като тук разбирайте - не хумор, с който да се превивате на земята от смях, а тънкото чувство за сарказъм около помпозността и истинската глупост по презентацията на храната.
Следвайки този замисъл, лентата на Марк Майлъд успява деликатно да иронизира съвременната foodie Instagramable мода, без да я обиди директно, но посочвайки, че цялото им аристократично превъзходство е нелепо.
Тази рамка на разказа приляга повече и на актьорите в главните роли Ралф Файнс и Аня Тейлър-Джой, които умело се пързалят по комедийно-криминалните си арки. Файнс е играл много чисти злодеи през годините. Хубаво е да го видим и като абсурден фашист на храната, готов да свали дрехите на императорските си клиенти.
"Менюто" е мокрият сън на епикурейците.
За да вечеряте при шеф Словик, трябва да сте направили резервация няколко месеца предварително и да сте мръсен богаташ - егоистичен и консумиращ до последната троха, без да обръща внимание на това, което яде.
Стига да се фокусирате върху тази му страна, филмът ще е лека закуска, която лесно ще схрускате.
Филмът "Менюто" тръгва по кината от 18 ноември.
