Беше време, в което Кристофър Нолан предизвикваше спорове не с цвета на кожата на актьорите, а със сюжетите си.
Тогава той създаваше сложни кино главоблъсканици като "Интерстелар", "Мементо" и "Престиж" - филми, които държат съзнанието в напрежение и доста след излизането от салона.
За мен безспорният бисер в тази корона от шедьоври е "Генезис".
За първи и (засега) последен път в живота си отидох три пъти на кино, за да гледам един и същи филм.
Причината е, че в рамките на два часа и половина Нолан създава неповторима амалгама от тежък сюжет-ребус, брилянтна режисура и актьорски каст, който е подбран с лабораторна прецизност.
Вижте трейлъра тук:
Като казах сюжет, всеки, който е гледал "Генезис", знае, че филмът е трудно да се обобщи в точен синопсис.
Имаме умел взломаджия на сънища, несправедливо обвинен в убийството на жена си, избягал в изгнание и нает за мисията на живота си от бизнесмен с тежък азиатски акцент.
Около себе си крадецът сформира екип, който да изпълни задачата, за да го върне при децата му и да му осигури жадувания щастлив край.
Ако този сюжет беше попаднал в ръцете на режисьор, който НЕ се казва Кристофър Нолан, щеше да следва сладникава трагедия, подплатена с личностни драми и екшън.
Вместо това Нолан разбива идеята за линейно действие и дели "Генезис" на няколко слоя, привидно лесни за идентифициране.
На пръв поглед той ни убеждава, че моментите, които си мислим, че се случват наяве, наистина са такива, и обратното.
Още при първото гледане обаче започваме да изпитваме силни съмнения, че всичко е сън или че поне не всичко, което ни се представя за реалност, всъщност е такава.
Тук вече започва войната на аргументи, която се вихри и до днес.
Смея да се присъединя към отбора, който защитава тезата, че всичко - от първите минути на "Генезис" и чак до финалните надписи - е сън. И сън в съня, и сън на още по-дълбоко ниво от тези две. Омагьосан водовъртеж, който, както описва Нолан, най-накрая води в бездна, наречена "лимбо".
В тази плоскост крадецът на сънища Дом Коб (Леонардо ди Каприо) предпочита да остане в съня, където се връща при децата си. А доказателството, че това е сън, е, че децата са съвършено непроменени от първия път, в който ги виждаме.
В крайна сметка в съня на Коб те са се запечатали по този начин и не са подвластни на времето.
Но дори и да смятате, че не всичко в "Генезис" е сън, това не е от чак такова колосално значение.
Много по-важна е идеята за съзнанието, което може да битува на няколко нива едновременно, да създава, твори и реализира, но в същото време да влачи със себе си и травмите от миналото.
Коб е прокълнат съпругата му да го преследва непрекъснато, младата Ариадне носи тежестта на своята прекомерна самоувереност и амбиция.
Артур е скритият талант, който като че ли така и не успява да получи заслуженото признание. Затова и при всеки съзнанието работи както като добре смазана машина, така и като извор на застрашителни засади.
Компания на Ди Каприо пък правят не по-малко популярни имена като Том Харди, Джоузеф Гордън-Левит, Килиън Мърфи, Кен Уантанабе, Майкъл Кейн, Марион Котияр и Елиът Пейдж, тогава още Елън.
Кристофър Нолан е изстискал от тях най-доброто представяне пред камерите - като се почне от трескавия поглед на Дом Коб и се стигне до нежните мимики на съпругата му.
Аз лично вече не мога да преброя колко пъти съм гледала "Генезис", убеждавайки се в написаното, а и откривайки по нещо ново.
По тази причина, пък и не само, съветът ми е да си го припомните, независимо колко скоро за последно сте го гледали.
Филмът е наличен в няколко платформи - в HBO Max, Netflix и Apple TV. Готов е за стрийминг и в случай, че решите, че имате нужда да си "оправите вкуса" след "Одисея" на Нолан.
Моята оценка за "Генезис" на Кристофър Нолан
