Силви Вартан: "Връщането в България е най-хубавият момент от кариерата ми"

1952 година. София. Новата действителност - постепенно, но сигурно - заличава всички потенциални „вредители" от предвоенна България. В един декемврийски ден четирима души напускат дома си, за да избягат от режима. Влакът потегля, 7-годишното момиче със златни коси за последен път вижда баба си и дядо си и се отправя към страната, която ще я приеме, обикне и направи световно известна.

Силви Вартан попада във Франция в най-подходящото време. В навечерието на 60-те години тя е едва на 16, красива, срамежлива, но любопитна.

Това е времето на стила „йе-йе", на Серж Генсбур, Франсоаз Арди, Франс Гал и Джони Холидей. Франция иска нови изпълнители. С достатъчно талант и невинен, но изкусителен външен вид, изгряващи певици попадат на кориците на Paris match почти веднага.

Случайно стечение на обстоятелствата принуждава братa на Силви, Еди (вече част от музикалния елит на Париж), да я използва за записването на френската версия на Out of Gaz (La panne d'essence), в дует с Франки Джордан. Песента моментално се изстрелва на върха на класациите и първите й самостоятелни песни идват скоро след това.

Това се случва през 1961 г., а по-късно същата година публиката в зала „Олимпия" крещи името на първото рок момиче на Франция.

Силви Вартан е от личностите, с които България трябва да се гордее. Въпреки задължаващия характер на този глагол, в този случай няма по-подходящ от него.

Истинският талант заслужава дълбок поклон. Той не признава епохи, политически режими, цензура, поза, маниерничене, самоцел. Истинският талант е вечен и преминава отвъд времевите граници. А звездата е тaзи личност, която надмогва популярността и не просто се е изкачва на върха, а остава там.

Силви Вартан е звезда в пълния смисъл на тази свръхупотребявана днес дума. Това е.

На 21 април 2018 г., 28 години след първия си концерт у нас, Силви Вартан отново ще излезе на сцената на Националния дворец на културата. Ще разкаже своите истории. За Марица. За Никола. За блондинките, които плачат. За любовта, която е като цигара. За всичко онова, което я прави най-успешната световна звезда от български произход. Два месеца по-рано разговаряме с нея в опит да надникнем зад хипнотизиращия образ с топлите кафяви очи и вълнистите руси коси.

Навсякъде казват, че това ще е Вашето прощално турне. Защо решихте да го направите?

Всъщност това няма да е прощално турне - това ще е последният ми концерт с такава структура. Ще пея всички мои песни, които пях в Олимпия миналата година и турнето ще бъде в Япония, България, Русия и Франция.

Концертите ще се състоят от три части. Първата ще съдържа песните ми от 60-те до 80-те години. Това са първите хитове, с които започнах кариерата си. Във втората част са песните ми от 80-те до наши дни, и накрая, третата част е в чест на Джони Холидей, с когото прекарахме заедно 18 години.

В този смисъл това ще бъде концерт, който няма да се повтори повече заради формата. Следващото ми излизане пред публика ще бъде различно. Не харесвам думите „последно" и „край"

Нямате намерение да спирате.

Не.

Започвате кариерата си, когато сте на 17 години. Как се оцелява толкова години в света на развлекателната индустрия?

Трябва да кажа, че и аз се чудя. Първо, когато започнах бях млада, а всичко е прекрасно, когато си млад. Това е времето на първите пъти. Първо излизане на сцената, първо турне, първо посещение на много страни. Всичко е невероятно, прекрасно, ново, вълнуващо.

Това бяха златни години. Ставаше революция в музиката и социална революция. Никой не разбираше какво се случва. Младите се променяха, възрастните посрещнаха тези промени с изненада, не разбираха. Тази музика отразяваше света на рокендрола, в който свободата беше на върха. Мислехме си, че това време няма да свърши.

Помня тези години и те оставиха голяма следа в мен. Споделях част от тях с Джони Холидей. Той беше първата ми любов, 18 години прекарахме заедно, но после всеки от нас пое в различна посока. Независимо от това, винаги когато се срещахме на сцена след това беше прекрасно.

А за да оцелееш, трябва да имаш късмет. Да имаш любящо семейство, което да ти даде основа, пример, ценности, за да не се главозамайваш след това. Защото този свят е като въртележка в увеселителен парк.

Качваш се на нея и си казваш: „О, искам да яхна коня, да се кача на въртележката". Но тя се върти все по-силно и по-силно и някои хора никога не могат да слязат от нея. Остават там, главозамайват се и погубват живота си. Аз имах нужда да сляза в даден момент.

Казах: „Спрете!. Слизам, за да изградя здраво семейство, искам да прекарам време с тях."

Трябва да знаеш и как да се пазиш от хората. Трябва да се научиш да различаваш доброто от лошото. Когато си разпознаваем, не е лесно, особено за интровертен човек. Не знаеш защо хората те харесват. Като риба в аквариум си и всички те гледат. Но трябва да се адаптираш. Аз се адаптирах, защото започнах много млада и имах време да науча всички тези уроци. Бях късметлийка, защото имах родителите си.

Вашата майка е имала своята гипсова икона на Богородица, на която се е молила през целия си живот. Вие на кого се молите в трудните моменти?

На Господ и на родителите си, които вече не са на този свят.

В автобиографията си, „Мама..." споделяте, че в детството най-големият Ви страх е бил да загубите майка си. Днес от какво се страхувате?

Страхувам се да не загубя любимите си хора и искам да бъда здрава. Това са важните неща. Нещастието е да загубиш любимите си хора един по един и да останеш сам. Това е трудно, но пеенето и музиката лекуват всичко... за кратко. (смее се)

Какво наследихте от родителите си?

Куражът и достойнството. Това са думите, които най-точно ги описват. Щедростта също. Не мога да видя нито един техен недостатък, това е невероятно.

Суеверна ли сте, когато излизате на сцена?

Не. Нямам свои ритуали, които да ми помагат.

Поглеждайки назад, кои са най-хубавите години от кариерата Ви?

Винаги първите пъти са най-хубави, но най-вече връщането ми в България през 1990 година. И до днес това е най-прекрасният ми момент на сцената. Беше толкова силно, не можех да спра да плача, публиката също. Имах усещането, че всички сме едно голямо семейство. Беше много трудно да се овладея, но се чувствах сякаш принадлежа на тази специално публика. Сърцето ми експлодираше.

По-различно ли е усещането, когато пеете пред българска публика?

Всеки момент е различен, но когато съм в България винаги чувствителността ми се изостря. Отчасти заради носталгия, отчасти заради меланхолия, но също и от щастие. Винаги я има тази емоционална тежест.

Казвате, че всяка песен е специална за Вас. Има ли обаче такава, която е една идея по-специална от останалите?

Разбира се, това е La Maritza. Тази песен стига докосва сърцето ми по специфичен начин. Текстът е достатъчно ясен, музиката е чудесна. Това е много специална песен за мен. Според мен репертоарът на един концерт трябва да покрива всички емоционални състояния. Всички сетива на публиката трябва да бъдат докоснати, за да може да се сподели преживяването.

Ще Ви върна към една от най-популярните ви песни, Nicolas. Каква е историята зад нея?

Има истинска история, но тя не е свързана с момче, с което сме се разделили на гарата. Тази песен е за дядо ми. Тя разказва за онзи ден, в който със семейството ми напуснахме София и се качихме на „Ориент експрес". В един момент осъзнах, че това, което за мен беше щастлив момент на заминаване към нов свят, всъщност е раздяла и никога повече няма да го видя.

Когато го видях да тича след влака, за първи път усетих как нещо ме пробожда право в сърцето. Никога няма да забравя тази картина, тя е част от моето ДНК. Тя олицетворява краят на детството ми и заминаването от България.

Какво искате да кажете на българската публика?

Че я обичам и я чувствам много близки. Нямам търпение да се срещнем и очаквам да си прекараме много добре и да споделим заедно преживяването.

Концертите на Силви Вартан са на 19 април (Дворец на културата и спорта, Варна) и на 21 април (Зала 1 на Национален дворец на културата, София).