Станах рано с идеята да отида до Перник, за да се видя с мама. Нещо толкова просто и логично за съботен ден. Разходих се до гарата, беше студено, неприятно, но в главата ми имаше една малка мечта - да се видя с мама.
На гарата се оказа, че има доста хора - повечето млади, вероятно студенти. Бях много учудена, но все още не предполагах какво ме очаква. И изведнъж всичко се изясни, едно дете каза магическата дума - "Сурва". Стана ми ясно - софиянци, които обичат да се подиграват с пернишкия винкел, са тръгнали към фестивала, а колко са софиянци, само те си знаят.
И така спокойно зачаках влака и отидох напред, където почти нямаше хора. Точно в 10.05 ч влакът пристигна и настъпи ужасa. Композицията беше една и беше препълнена още от предишната спирка. Естествено, това не отказа никой; всички се втурнахме към вратите и започнахме да се бутаме и крещим: "Сгъстете се малко, в средата има още малко място!" Аз също наивно викнах: "Влезте навътре, не е честно спрямо нас!" Една жена до мен се усмихна съзаклятнически - както разбрах впоследствие, това беше жената на Спас.
Спас се оказа един як българин, който успя да се натъпче и изкрещя на жена си "Качвай се, бутни ги, ще успееш!", а тя примиренчески: "Спасе, няма накъде, ето виж момичето успя да си качи единия крак..." Да се похваля, момичето съм аз. Бързо разбрах, че няма място за втория ми крак и се отказах.
Жената на Спас извика: "Спасе, слизай, ето и момичето се отказа, няма място за мен!" Спас, крещейки, слезе и хукна към касата да си търси парите - явно отказал се от Сурва. И така Спас се оказа спасение за трима човека, които се набутаха във влака на негово място. За мое щастие и аз бях между тях. "Ура!" Въпреки Сурва, ще видя мама!
След още известно време, което протече в опити хора да се качат, а ние щастливците вътре да се наблъскаме по-добре - влакът тръгне с около 15 минути закъснение. Вътре всичко се успокои, но дойде следващият ужас - нова спирка, отново хора и те също искат да се качат. Да, но няма къде! Обаче се оказа, че има...
Една дама със сива шапка успя да се напъха при нас и вече всички се опознахме чудесно - особено извивките на телата ни. Дотук добре, обаче влакът не тръгва. Едно момиче се отказа и слезе, за съжаление това не се усети сред нас, тъй като тя беше сред най-слабичките. Една истинска перничанка каза на висок глас: "Откажете се, утре денят на Сурва е по-интересен!"
Без резултат. Стояхме, вплетени един в друг и мълчаливо чакахме влакът да тръгне. В моята глава се въртяха тревожни мисли - как ще успея да сляза на моята спирка, при условие, че хората окупирали вратите отиват на Сурва. Мълвата сред хората донесе новината, че чакаме втори влак до 10 минути. Част от хората слязоха, вече можеше да се диша малко по-добре, дори успях да се облегна на една седалка. След повече от 10 минути дойде и вторият влак.
Оказа се, че трябва да бъде закачен за нашия, което също отне време. И изведнъж по уредбата се разнесе глас, който ни уведоми, че може да се прекачим и във втората композиция. Почти никой не го направи, всеки чакаше с нетърпение да тръгнем.
След няколко минути и това се случи под бурни аплодисменти. След около 20 минути стигнах до моята спирка и без проблеми слязох. Това пътуване ми отне вместо половин час само около 2 часа, но какво беше щастието ми да вървя - дори не усещах студа - снега ме валеше и представете си никой, ама наистина никой не се допираше до мен.
Благополучно и точно за обяд стигнах при мама. В мен настъпи пълно спокойствие: просто си седях и разглеждах стари снимки; погледах малко телевизия; и прегледах любима книга, която не бях отваряла отдавна. И без да се усетя, дойде време да си тръгна от уюта на мамината къща.
Отново пристигнах на гарата по-рано и докато чаках с ужас си мислех за това, което ми предстои. Спомних си, че в Япония има длъжност "тъпкач" във влак и се замислих, защо ли не се въведе такава и по българските спирки. Точно навреме влакът дойде, композициите бяха две и в него нямаше правостоящи.
Аз се качих, намерих си място, съблякох си палтото и го закачих на закачалка, настаних се удобно и загледана през прозореца се замислих - колко малко му трябва на човек да се почувства европеец!
