Всички са чували за азиатската културна обсесия по "запазването на имидж". Като че ли по-малко известна е настойчивата руска разновидност на същата социална динамика, която е не толкова "запазване на имидж", колкото отвращение от тези, които са допринесли да го изгубиш - и наказването на подобни нетактични типове с игнориране, мъмрене или още по-строги мерки, в зависимост от степента на неловкост, която те предизвикват.
Обидчивостта е вековно руско хоби, както на лично равнище, така и по-глобално ниво. И тя като че ли е една от най-големите непризнати обединяващи сили в тази огромна държава - не само сега, но и през седемте десетилетия на съветската ера, че и през вековете на царе и крепостници.
Русия владее перфектно изкуството демонстративно да се обижда от разкриването на неугодни на властта факти
Перфектен образец как властите "се обиждат" на макроравнище е прочутият случай с руския информатор Сергей Магнитски, който се оказа в затвора през 2008-а, след като обвини висши чиновници в мащабни измами и присвояване на средства.
Той почина в ареста в Москва през 2009, след като му бе отказана медицинска помощ след побой. Смъртта му доведе през 2012 до гласуването на "Закона Магнитски" от американския Конгрес - който забранява на руснаци, за които се смята, че са свързани със смъртта на Магнитски, да влизат в САЩ. Руското правителство, обидено от американската реакция, отвърна със забрана за американски осиновявания на руски сираци, и създавайки собствен списък на американски "персони нон грата" в Русия.
През юли м.г. в Москва, Магнитски посмъртно бе наказан допълнително, като срещу него бе заведено дело по обвинение за укриване на данъци - и съдът призна мъртвеца за виновен. На 4 февруари, три дни преди откриването на олимпиадата в Сочи, американският посланик в Русия Майкъл Макфол обяви, че напуска след края на игрите.
През двегодишния си престой на посланическия пост, както той обяснява пред Washington Post, руските власти са го "посрещали с подозрение". Неговата нежелана подкрепа за "демократичните инициативи" нямаше как да бъде приета позитивно в путинова Русия, и привлече и вниманието на "враждебно настроени" телевизионни екипи, които дебнеха Макфол и антуража му. Накратко, руснаците се обидиха, и всякакви варианти за продуктивни отношения станаха невъзможни.
Дали сега пристигащите в Сочи западни журналисти са запознати с руската чувствителност?
И ако са запознати, дали съзнаването й се отразява на материалите им, дори и докато са в чужбина? И как ще се развият нещата, след като започнат Олимпийските игри?
Миналата седмица в Ню Йорк родената в Русия американска журналистка и писателка Маша Гесен, която наскоро се върна в САЩ след десетилетия живот в Русия, научи, че поканата й да изнесе лекция на събитие на ООН за писатели в средата на февруари е отзована - заради новата й книга "Циментът ще се счупи".
Темата на книгата е руската феминистка пънк-протестна група Pussy Riot, която през 2012 обиди Путин, като изпя оскърбителна песен за него в московска църква, в резултат на което трите членки бяха осъдени.
Гесен сподели, че е изненадана от решението на неправителствената организация да оттегли поканата си към нея. По нейни думи, от организацията са се обадили на издателя й, "за да кажат, че откритата ми критика към руското правителство създава конфликт на интереси и се налага да отменят събитието."
Което е най-малкото странно, защото Гесен никога не е крила критичното си отношение към руското правителство - и през 2012 публикува не особено ласкава биография на Путин, озаглавена "Човекът без лице", и неведнъж открито е критикувала царящата в момента в Русия хомофобия.
По-рано, през януари, стана известно, че на друг американски журналист и писател, Дейвид Сатър, работил в Русия около 40 години, е отказана виза и му е забранено да влиза в страната за 5 години (заради нарушения на визовия режим, поне според руския външен министър Сергей Лавров).
Западните медии коментираха, че много по-вероятна причина той да стане персона нон грата са били критиките на Сатър към нарушенията на човешките права в Русия, и вероятно неговата книга от 2013 "Това беше много отдавна, и така или иначе никога не се и случи", посветена на трайното наследство от комунистическото минало в съвременна Русия.
В интервю Сатър коментира, че в последните години западните журналисти и учени, които търсят достъп до елита в Кремъл, чувстват "общо желание да не обидят домакина си, и да не задават въпроси, които има отчаяна нужда да бъдат зададени."
В навечерието на Зимната олимпиада в Сочи, докачливостта на руските домакини внася допълнителен деликатен дипломатически обрат в международните усилия да се гарантира безопасността и комфортът на спортистите и посетителите на игрите. Домакинството на олимпийски игри е чест за всяка страна, и Русия не е единствена в усилията си да използва игрите, за да си осигури повече блясък и слава.
В сегашната тревожна епоха на "асиметрична война", домакините на всички скорошни олимпийски игри - без значение дали в Атина, Лондон, Пекин или Ванкувър, полагаха изключителни усилия за максимална безопасност на олимпийското градче. Сочи е красив курортен град по Черноморието, но близостта му до разкъсваната от войни територия на Чечня, която е врящ казан от насилие от десетилетие внесе атмосфера на тревожност.
Терористичните заплахи към игрите бяха масово отразявани, а скорошният самоубийствен атентат във Волгоград (на около 1000 км североизточно от Сочи) притесниха мнозина, възнамеряващи да присъстват на олимпиадата.
Според медиите около 40 милиарда евро са били пръснати от правителството на Путин за разкрасяване и повишаване на сигурността на Сочи и обитателите му, като особено внимание е отделено на "пръстена от стомана", който руските власти са разположили около олимпийската зона - и десетките хиляди полицаи, докарани да патрулират региона.
Но с пристигането на първите западни журналисти в Сочи, те установиха, че разкрасяването ндалеч не е завършило, и бяха посрещнати от недовършени хотели, кални улици без паваж, неработещи телевизори, липсваща питейна вода и бездомни кучета.
И техните публични коментари (включително и тези в социалните медии) вече изглежда са обидили домакините: когато един от репортерите на BBC туитна снимка на тоалетна в олимпийския център за биатлонисти, снабдена с две тоалетни една до друга, без прегради, организаторите бързо премахнаха и двете тоалетни и превърнаха тоалетната в "килер" с неясно предназначение.
Ако подобно ниво на хаотични импровизации съществува в Сочи, колко надежден и непреодолим е този "пръстен от стомана" около града?
Естествено, това е изключително нелюбезен въпрос, ще ни извинявате, драги домакини. Руският президент Владимир Путин обяви, че държи олимпийските игри да минат гладко и без проблеми - и е положил огромни усилия да гарантира сигурността им; въпросът е обаче, ако се пропука този "пръстен от стомана", може ли да се очаква от домакините да разкрият тази информация?
Дали гостите, само заради желанието си да не оскърбят домакините, ще избягват да задават потенциално "рискови" въпроси? Дали четвърт век след падането на Берлинската стена, сред признаци за ново смръзване на стопилата се Студена война, отново е табу да бъдат излагани руснаците, като се задават въпроси, които "има отчаяна нужда да бъдат зададени?"
В ерата на Брежнев, съветската свръхчувствителност към каквито и да е обиди затрудняваше крайно много чуждестранните журналисти в СССР да отразяват точно и навременно новините. Когато германският телевизионен репортер Фриц Плайтген се опитва да отрази страховития пожар в хотел "Русия" в Москва през 1977 г., той е спрян от полицията, като му е заявено, че "не желаем чужденците да се смеят на нашето нещастие."
Формалната "либерализация" и "гласност" в Русия съществува на гърба на тежка автоцензура сред журналистите
След като Михаил Горбачов донесе либерализация и откритост - "гласност" в Кремъл, която впоследствие бе запазена и от Борис Елцин, за известно време Русия търпеше и дори донякъде насърчаваше разследващата журналистика, и дори позволяваше "самокритика", но в буквалния, не-идеологически смисъл.
Сегашна Русия наистина позволява много издания и позиции, които биха били абсолютно немислими в ерата на Хрушчов, Брежнев, Андропов и Черненко. Но както показа случаят с Pussy Riot, има определени граници на свободата на словото - и тези граници остават крайно неясни.
Достатъчно е да кажем, че опасенията от рисковете да бъдат обидени руснаците водят до смразяващ ефект за пребиваващите в момента в Русия журналисти.
И със започването на Олимпийските игри в Сочи, си заслужава да обмислим мащабите на този ефект, докато чуждестранните журналисти се сблъскват с всякакви препятствия да информират себе си и аудиторията си за реалното състояние на нещата в Русия.
Дали те ще се чувстват свободни и ще си позволят да отразяват обективно това, което виждат? Или ще надделее тревожният порив към любезност, плюс опасенията от непредвидени последици, и те ще бъдат много по-въздържани?
По всичко изглежда, че балансирането между журналистическия такт и потребностите на аудиторията да научи истината ще е сред най-трудните неофициални дисциплини в тази олимпиада.
