Преди 40 години неколцина американски студенти влизат в едно от мазетата на Станфордския университет в Калифорния с идеята да заработят нещо през ваканцията. Но се озовават в един от най-шокиращите психологически експерименти в историята. Идеята на експеримента е много проста - вземат се група доброволци, разделят се на две - на затворници и надзиратели, поставят се в условията на затвор и се наблюдават резултатите.
Станфордският затворнически експеримент, с каквото име влезе в историята, трябвало да продължи две седмици, но е прекратен след шест дни. След като няколко от участниците получават нервен срив, "надзирателите" започват да проявяват садизъм, а един от "затворниците" обявява гладна стачка.
"В първия ден всичко изглеждаше като театрална сцена с имитации на затворнически килии, но от втория ден в съзнанието на "затворниците", "надзирателите" и наблюдателите от научния екип всичко се превърна в истински затвор", коментира авторът на експеримента социалният психолог Филип Зимбардо.
Доброволците научават за експеримента от обяви в местния вестник. За участие са подбрани само най-силните и здравите както физически, така и психически. Въпреки че на "надзирателите" били раздадени униформи и огледални тъмни очила, за да се скрива погледът им, те отначало не успявали да влязат в ролята си и Зимбардо се опасявал, че ще трябва да прекрати експеримента.
Оказало се, че няма да му се наложи да чака дълго за "влизане" в ролите. "Когато приключи първият ден, видях, че нищо не се случва. Стана ми скучно и реших, че трябва да се превърна в строг тъмничар", разказва Дейв Ешълман, участник в експеримента, "назначен" за "главен надзирател".
Мъченията
Същия ден затворниците, към които се обръщали строго и не по име, а само по номер, вдигнали бунт и се барикадирали в килиите. Надзирателите счели това поведение за предизвикателство към авторитета им, пресекли бунта и започнали да налагат силово властта си. "Изведнъж динамиката се промени напълно. Те повярваха, че имат работа с опасни престъпници и всичко престана да бъде експеримент", спомня си Зимбардо.
Започнали унижения на затворниците, събличане до голо, надяване на чували на главите. Те били карани да правят лицеви опори и други тежки физически упражнения. "Най-ефективната тактика беше лишаването от сън, което е известен способ на мъчение", казва един от "затворниците" Клей Ремси. "Аз не можех да изпълня физическите упражнения, които искаха от мен. И смятах, че това се ръководи от хора, които са лишени от рационални възприятия. Затова започнах да отказвам храна."
В резултат Ремси е преместен в килера на университетските чистачи, превърнат в единична килия. Заради гладния протест са наказани и други "затворници". Ситуацията започнала да става много напрегната. "Непрекъснато се опитвах да разбера къде е границата, кога ще се стигне до момента, когато те ще ме оставят на мира и ще кажат: "Край, аз съм дотук, това е просто експеримент." Но това така и не се случи", разказва Ремси.
Зимбардо припомня, че мнозина от "затворниците" получили нервен срив и били принудени да излязат още по-рано от експеримента и да бъдат сменени с други. Един от тях се изринал от напрежение по цялото тяло.
Загубването на добрите намерения
Самият ръководител на експеримента също се оказал въвлечен в ролята на един от участниците и така загубил дистанцията на възприемане. "Идеята на експеримента беше правилна, но не трябваше да го продължаваме след втория ден", признава Зимбардо. "Когато "затворниците" започнаха да изпадат в нервен срив, ние доказахме предположението, че различните ситуации могат да оказват много силно влияние на хората. Не прекъснах, когато трябваше", казва той.
За предсрочното прекратяване на експеримента допринесъл друг психолог - приятелката на Зимбардо Кристин Маслач. Тя била шокирана от случващото се в мазето на университета и обвинила приятеля си в жестокост. Думите на Маслач отрезвили моментално Зимбардо.
Скоро след Станфордския експеримент в няколко американски затвора избухват размирици и необичайното психологическо изследване станало широко известно както в САЩ, така и по света. "Това изследване е класически пример как различни ситуации и системи могат да потиснат добрите намерения на участниците и да превърнат нормални млади хора в надзиратели садисти", твърди Зимбардо.
Ешълман, който играл ролята на главен надзирател, твърди, че в резултат на експеримента научил за себе си много нови неща. "Разбрах, че в определени ситуации вероятно съм способен на неща, за които после ще си спомням със срам", казва той.
Аналогиите с "Абу Гариб"
"Когато видях снимки от затвора "Абу Гариб" в Ирак, моментално усетих, че всичко ми е много познато", продължава Ешълман. "Веднага допуснах, че надзирателите там вероятно са били съвсем обикновени хора, а не изроди, каквито се опита да ги представи Министерството на отбраната."
Но изпълняващият ролята на затворник Клей Ремси смята, че по принцип не е трябвало да се провежда Станфордският експеримент. Според Ремси експериментът не е имал реална научна основа и е противоречал на етичните норми. "Най-ценното на този експеримент е, че приключи по-рано от срока", смята Ремси. "А най-лошото - че за 40 години неговият автор Зимбардо се радва на огромно внимание, а хората имат нагледен пример как не трябва да се прави наука."
Самият Зимбардо нарича тази оценка "наивна" и твърди, че експериментът му е много ценен за изследователите на човешката психика дори и за да се разберат причините за ексцесиите в затвора "Абу Гариб".
"Изводът е, че човешката природа невинаги е под контрола на това, което сме приели да наричаме свободно волеизявление", заключава ученият. "Всъщност повечето от нас могат да бъдат тласнати към такова поведение, което съвършено противоречи на личната ни представа за самите нас."
oтявлен съд..ист като мен,никога няма да пропусне темата, чай не се духа, пие се от чинията...оценител съм..ще раздавам зелените картони, шкарто за без пари ще сте на 23 ти, ако не оправите цените на кибрита, пътят е един през хатин
Има много подобни експерименти в сферата на експерименталната психология,които бележат бум в края на 60-те и през 70-те години.Американците са много напред с материала в тази област. Има един не по-малко известен експеримент, когато обикновени хора са карани да причиняват "болка" посредством ток върху "доброволци" уж за да се тества прага на поносимост на болка. Слагам кавички,защото не е имало никакви доброволци а актьори, които крещели и агонизирали според силата на токовите удари.И когато "обикновените хорица" били убеждавани,че "доброволците" всъщност са някакви пропаднали типове и затворници и няма да има никакви последствия независимо какво им причиняват, нещата започвали да стават сериозни. Възпитани колежанчета и млади майки започвали да упражняват шокиращи нива на въздействие. В почивките между опитите обучени асистенти докато си пиели заедно кафето ги убеждавали,че всъщност няма нищо нередно и "онези типове си го заслужават". В резултат причиняващите болка скоро били готови на толкова жестоки действия,че осакатяването на "онези типове" би било почти неизбежно,ако беше истинско. Този тип човешко поведение,което се обуславя от търпимоста на средата към дадени постъпки и оправдаването им е известно откакто свят светува и не е изненадващо. Изненадващи са изчистените резултати и безапелационните заключения,че почти всеки човек може да се държи като цивилизован и културен индивид,но дълбоко в него се крие звярът от джунглата,който само чака възможност да се покаже. А това се определя от средата в която се развива и ре4ализира. И от правото на личен избор и морални принципи. Доколкото са реални а не формални......
Повод за размисъл: Кое е по-морално приемливо: Мъж да ошамари жена си или тя да бие детето си? Коя от жертвите е по-беззащитна? Зрялата жена,която може да се обърне към роднини, близки, полиция, обществени организации, медии, да напусне насилника, да му отвърне с насилие, да го накаже с омраза и безразличие и т.н. и т.н. Или малкото беззащитно дете неосъзнаващо напълно смисъла на своите постъпки и което няма друг избор освен да обича своят насилник,защото това е най-близкото и единствено същество,което има на този свят!
Игра на смърт – Le jeu de la mort (2010) Много хора се кефят да гледат.....и оттам до съдизма е една крачка.
В "Сенкиате на забравените прадеди" Карл Сейгън описва експеримент проведен с макаци от мадагаскар. Цитирам по памет... Слагат една маймуна на електричски стол в стая с огледало, което е прозрачно от другата страна. В другата стая, където е стъклото пускат друга маймуна. В стаята има само една връвчица. Когато макака дръпне връвта получава банан, а другата получава електрически удар. Резултатът от експеримента бил, че 90% от маймуните в момента в който осъзнаят какво се случва (обикновено след 2-3 дърпания) категорично отказвали да докосват връвта, дори когато са ги държали затворени в стаята с дни без друга храна. Сам Кар Сейгън казва, че хората едва ли биха показали такъв резултат.
всъщност има филм и за лемури от мадагаскар, режат им опашките и ги пускат да се оправят с петолинието
Всичко е много верно. Изпадал съм в такава ситуация в казармата. Тормозили са ме старите войници. Когато аз станах стар войник - имаше случаи да тормозя младите, но всичко ми беше като на игра. Веднъж един от младите нещо ми каза, забрави съм вече какво, но ме накара да се осъзная. И си казах, а бе какво правя аз - момчето явно много му е натежало от моя тормоз. и си дадох сметка че се превръщам в изрод като тези които ме тормозеха мен и които мразех. Тогава смекчих поведението си. Не съм ги оставил съвсем без контрол, защото тогава ще ти се качат на главата. Но ... почнах да внимавам да не прекаля при даването на заповеди. Така че .... разбирам ги напълно тези от този експеримент. А пък тези от Абу Гариб ... съвсем ми е ясно - във войната изперкваш абсолютно. За съжаление командирите почти винаги подкрепят и насърчават такова поведение и всъщност точо те са виновните.
Има една много добра книга на тази тема - "Повелителят на мухите". В резултат на самолетна катастрофа група момчета се озовават на необитаем остров. Всички те са от добри семейства, всъщност са хористи в някакъв хор. Само за няколко дни се създават групи, които започват да воюват помежду си с камъни, тояги и каквото намерят. Стават и първите убийства, а доколкото си спомням накрая запалиха джунглата. От пълно взаимно изтребление ги спаси само появата на кораб на хоризонта. И ако това са все пак измислени истории, примерът с казармата е много характерен. Аз също съм имал доста неприятности през първите месеци, но през втората година бях решил и го спазих да не правя никакви неуставни изпълнения. Имах възможността и властта да го наложа. В резултат на това при мен всичко вървеше без проблеми - просто бях поставил нещата на човешка основа и се оказа че дори необразованите ми подчинени бяха в състояние да го оценят. При единствения опит за нарушаване на реда дори не ми се наложи да налагам сам авторитета си - момчетата сами смениха физиономията на цигането, което се опита. Не беше в мое присъствие, иначе и това нямаше да допусна. Смятах моя начин на командване за нормалния но все пак бях изненадан когато след като се уволних редовно получавах картички за празниците от моите новобранци, чак докато и те се уволнят. А миналата година (почти 30 години по-късно!) ми се обади по телефона един от тях. Случайно намерил някаква връзка към мен и специално настоя като мина към неговия край да му се обадя и се видим! Така че всичко си зависи от човека. Дори на война не мисля че садистичните изпълнения трябва да са оправдани. Все пак не случайно съществува терминът "Престъпление срещу човечеството". Лошото е че обикновено кое е такова се решава от победителите.