Най-мразеният човек в Израел

Гидеон Леви е сред най-мразените хора в Израел и вероятно е сред малкото, можещи с чиста съвест да се наричат герои. Това "добро момче от Тел Авив" - трезвомислещ гражданин на еврейската държава - е бил под обстрела на израелските сили за сигурност, заплашван е с "пребиване до смърт" по улиците на страната, министри от израелското правителство са изисквали той да бъде следен отблизо като "риск за сигурността".

Всичко това е, защото той прави нещо много просто, което не прави почти никой друг израелец. От три десетилетия Леви пътува до окупираните територии и описва това, което вижда, просто и без пропаганда. "Моята скромна мисия - казва той - е да предотвратя ситуация, в която много израелци да могат да казват „Ние не знаехме".

И затова много хора искат да го накарат да млъкне

Историята на Леви - и опитите да бъдат осмивани, заглушавани или отричани думите му - е историята на Израел накратко. Ако той замлъкне, Израел е изгубен. 57-годишният писател и журналист изглежда като източноевропейски интелектуалец и говори английски с акцент и лиричен баритон. Някак си е трудно да си го представиш последния път, когато е бил в Газа - през ноември 2006, преди израелското правителство да промени законите, за да му попречи да стъпва там.

"Най-трудната ми задача е да хуманизирам наново палестинците. Има цяла система за промиване на мозъци в Израел, която ни придружава от малки, и аз съм продукт на тази система не по-малко от всички други. Учат ни, че ние, израелците, сме основните и единствени жертви, че палестинците са родени да убиват, че тяхната омраза е ирационална, че те не са хора като нас... Така се получава общество без морални колебания, без въпросителни, без публичен дебат. И да говориш срещу всичко това е много трудно", разказва той.

Промиването на мозъци е толкова ефективно, че e като да превърнеш омлет отново в яйце. Леви дава пример: „Хората са неинформирани и изключително жестоки. По време на операция "Излято олово", израелската бомбардировка на блокираната Газа през 2008-2009, израелско куче бе убито от ракета "Касам" и се оказа на първата страница на най-популярния вестник в Израел. В същия ден загинаха десетки палестинци - информацията беше на 16 страница, в два реда."

Понякога окупацията му изглежда не толкова трагична, колкото абсурдна. През 2009 г., най-известният испански клоун Иван Прадо приема да посети фестивал на клоуни в Рамала на Западния бряг. Той е задържан на летището в Израел и депортиран "от съображения за сигурност." Леви пита с ирония: "Предполагаме, че този клоун е пренасял огромните запаси от смях на Испания до враждебни елементи? Шеги-бомби за джихадистите? Унищожителна хумористична реплика за „Хамас?"

В един момент този абсурд за малко да го убие

През лятото на 2003 г. той пътува в обозначено израелско такси на Западния бряг. "В един момент армията ни спря и попита какво правим там. Показахме им документите ни, които бяха изрядни. Те ни пуснаха да минем, и когато поехме по пътя, стреляха по нас. Стреляха в центъра на предния прозорец, директно в главите ни.Без изстрели във въздуха, без крясъци по мегафони да спрем, без стрелба по гумите. Стреляха, за да убиват. Ако колата не беше бронирана, нямаше да съм жив сега. Не знам кои смятаха, че сме - стреляха по нас, както биха стреляли по всеки друг. И не стреляха с по един куршум. Цялата кола беше на решето. Вълнуваше ли ги кого ще убият? Според мен не. Не знаеха и не ги интересуваше."

Той поклаща глава с тъжно изражение. "Те стрелят по палестинците по този начин ежедневно. Но медиите научиха за този случай, само защото веднъж те бяха направили грешката да стрелят по израелец."

Преструвката "мирни преговори"

Разговорите за близкоизточния регион сега са доминирани от серия от пропагандни митове, допълва Леви, а вероятно най-големият от тях е, че Израел е демокрация. "Сега имаме три вида хора, живеещи под израелско управление - израелски евреи, които имат пълна демокрация и пълни граждански права. Имаме израелски араби, които имат гражданство на Израел, но срещу тях има голяма дискриминация. И имаме палестинци в окупираните територии, които живеят без граждански и човешки права. Може ли това да се нарече демокрация?"

Той понижава тона, сякаш говори на безнадеждно болен приятел: "Как да говорим за демокрация, когато за 62 години няма и едно създадено арабско поселище, но има безброй създадени нови еврейски градове и села. Как да говорим за демокрация, когато евреите и арабите биват осъждани по различен начин за едни и същи престъпления? Как да говорим за демокрация, когато палестински студент почти не може да си наеме апартамент в Тел Авив, защото когато чуят акцента или името му, почти никой не го иска като наемател? Как да говорим за демокрация, когато Йерусалим инвестира 577 шекела годишно в дете в палестинския източен Йерусалим, и 2372 шекела годишно в дете от еврейския западен Йерусалим? Четири пъти по-малко, само заради етноса на детето! Обществото ни е дълбоко расистко."

Писателят изтъква, че палестинското насилие всъщност е по-ограничено от израелското, и обикновено е в отговор: "Първите 20 години от окупацията минаха тихо, ние не си мръднахме пръста да й сложим край. Вместо това под прикритието на тишината, създадохме огромно, престъпно заселничество - палестинската земя се отнема от еврейски религиозни фундаменталисти, които твърдят, че тя им е дадена от Бога. И след дълъг период на кражба, след като опитите им за мирна съпротива бяха посрещнати с брутално насилие - самите палестинци прибягнаха към насилие".

Какво би се случило, ако палестинците не изстрелваха ракети "Касам"? Щеше ли Израел да свали икономическата обсада? Естествено, че не. Ако Газа беше тиха и послушна, както Израел очаква да бъде, те просто нямаше да са въпрос, с който да се занимава светът. Никой не би се замислил за съдбата на населението на Газа, ако те не действаха с насилие."

Човекът на перото категорично заклеймява изстрелването на ракети по израелското цивилно население, но добавя: "Ракетите "Касам" си имат контекст. Те почти винаги се изстрелват след наказателна операция на израелските сили, а такива има безброй." Израелската нагласа обаче е "Kие имаме право да бомбардираме каквото пожелаем, но те нямат право да изстрелват "Касам"." Този възглед е обобщен от Хаим Рамон, министър на правосъдието по времето на Втората ливанска война: "Имаме правото да разрушаваме всичко."

Леви вярва, че най-големият мит - надвиснал над Близкия Изток като парфюм, напръскан върху труп - е идеята за настоящите ‘мирни преговори', предвождани от САЩ

"Има много прост лакмусов тест за каквито и да е мирни преговори. За да има мир, необходимо е Израел да разтури поселищата си по Западния бряг. Ако скоро ще премахваш поселища, ще спреш да строиш, нали? Обаче Израел продължи строителството за времето на мирните преговори в Осло през 1994. А дори и сега, Нетаняху отказва да забрани строителството, което е абсолютният минимум за преговори."

Тези "фалшиви" мирни преговори, според Леви, са по-лоши от липсата на преговори. "Ако има преговори, няма международен натиск. Иначе цари тишина - обсъждаме клаузи, а заселническата кампания може да продължава. Ето защо напразните преговори са опасни. Под прикритието на тези преговори, шансовете за мир намаляват още повече... Ясният подтекст е желанието на Нетаняху да получи американска подкрепа за бомбардировки за Иран. А за тази цел според него трябва поне формално да се съгласява с исканията на Обама за преговори."

Според Леви фактите са ясни и еднозначни: "Израел няма реални намерения да напуска териториите, или да позволи на палестинците да упражняват правата си. Няма да има промяна. Сега е моментът да се появи някой с програма за реабилитиране на Израел."

Бойкотът и израелските знамена, произведени в Китай

Дотук звучи сякаш писателят говори за бойкот на Израел, но позицията му е по-сложна. "Първо, израелската опозиция на бойкота е невероятно двулична. Самият Израел е сред най-усърдните в бойкота в световен мащаб. Не само че бойкотира, но и убеждава други да го правят, дори ги принуждава. Израел е наложил културен, академичен, политически, икономически и военен бойкот на териториите. Най-бруталният и открит бойкот естествено е обсадата на Газа и бойкотът на "Хамас". Това е не само обсада, която оставя Газа в постоянен недостиг от повече от 3 години - това е серия от културни, академични, хуманитарни и икономически бойкоти. Израел настоява светът да бойкотира и Иран - така че какво основание има да се оплаква, ако същият инструмент бъде използван срещу него?"

"Аз обаче не бойкотирам Израел. Можех да напусна Израел, но няма да го сторя. Не мога да убеждавам другите да правят нещо, което аз самият не бих сторил... Вижте терора през 2002 и 2003: животът в Израел беше ужасен, експлодиращи автобуси, атентатори-самоубийци. Но никой израелец не направи връзката между окупацията и терора. За тях терорът бе само ‘доказателството', че палестинците са чудовища, че са родени да убиват, че не са човешки същества. Ако споменеш за връзката между двете неща, хората ти казват, че "оправдаваш терора" и че си предател. Подозирам, че същото би станало и със санкции. Ако бойкотът бъде приет като критика от света, той би бил ефективен. Но израелците е по-вероятно да го счетат за "доказателство", че светът е антисемитски и винаги ще ни мрази."

Леви смята, че само един вид натиск би върнал Израел към мира и безопасността: "В деня, в който президентът на САЩ реши да сложи край на окупацията, тя ще спре. Защото Израел никога не е бил толкова зависим от САЩ, колкото сега - не само икономически и военно, но най-вече политически. Израел е в пълна изолация в момента, с изключение на Америка."

Първоначално той се е надявал Барак Обама да направи това, но сега казва, че Обама е насърчил само "миниатюрни стъпки, почти нищо, когато са необходими големи стъпки." И според него това е лошо не само за Израел, но и за Америка и света. "Окупацията е най-голямото оправдание за много световни терористични организации. Може това да е абсурдно и несъстоятелно оправдание, но те го използват. Защо Америка им позволява да го използват? Защо провокира гнева им? Защо не решава проблема веднъж завинаги, когато решението е толкова просто?"

Леви твърди, че отказва да напусне Израел и да го остави на хората, които "развяват произведените в Китай израелски знамена и мечтаят за Кнесет, прочистен от араби, и Израел без организации за защита на човешките права." С негодувание той заявява: "Никога няма да напусна Израел. Тук съм роден, това е моят език, моята култура. Критиката, която изговарям, срамът, който нося, идват от моята принадлежност към това място. Ще напусна само ако бъда принуден да го сторя. Само ако ме заставят насила."

Пътеводна светлина в мрака

Смята ли Леви, че реално това е възможно - да му бъде отнета свободата, в Израел? "Да, лесно е," казва той. "Вече ми е отнета донякъде, като ми забраниха да влизам в Газа, и това е само началото. Имам свобода да пиша за пресата и да участвам в тв предавания в Израел, имам добър живот, но не приемам свободата си за даденост. Ако сегашната крайно националистическа атмосфера се задържи за още 2-3 години..."

Той въздиша. "Може да има нови ограничения, вестникът, за който работя, да бъде затворен - пази Боже! - но не приемам нищо за даденост. Няма да се учудя примерно израелските палестински партии да бъдат криминализирани на следващите избори например. Израел вече преследва неправителствените организации. Има вече мнозинство в социологическите проучвания, че трябва да бъдат наказвани хората, които разкриват нередности в армията, и че трябва да бъде ограничена дейността на групите за защита на човешките права."

Остава и опасността от атака от фанатици. Миналата година човек с голямо куче се доближава до Леви близо до дома му и заявява: "Отдавна ми се иска да те пребия до смърт." Леви се спасява на косъм, а агресорът така и не е заловен. Сега той казва: "Страх ме е, но не живея в тотален страх. Но не мога да твърдя, че спя спокойно като вас... Всеки шум, първата ми реакция е ‘може би сега вече идват'. Но никога не е имало конкретен случай, в който наистина да си мисля ‘това беше, свършено е с мен'. Но знам, че може да се случи."

Мислил ли е да не говори истината, да бъде по-сдържан в изказванията си? Той избухва в смях и разпалено заявява: "Иска ми се да можех! Но няма начин. В смисъл, това изобщо не е вариант за мен. Чувствам се самотен, но близките ми като цяло ме подкрепят, поне част от тях. А и още има израелци, които ценят това, което правя. По улиците на Тел Авив хората реагират всякак, но има и много позитивни реакции. Трудно е, да... но какъв друг избор имам освен да казвам истината?"

Може ли Леви след време да бъде приеман за поредния еврейски пророк в собствената си държава, водещ народа си към морален път?

Той се усмихва. "Ноам Чомски някога ми бе писал, че това, което правя, е подобно на ранните еврейски пророци - и това беше най-големият комплимент, който някой ми е правил. Но пък опонентите ми казват, че има дълга традиция на самоомраза сред евреите. Не го приемам насериозно. Мисля, че съм част от традиция на самокритика... дълбоко вярвам в самокритиката".

"Песимист съм, определено. Външният натиск може да бъде ефективен, ако Америка го оказва, но не виждам как ще се случи. Натискът от други части на света надали ще е толкова ефективен. Израелското общество няма да се промени само, а палестинците са твърде слаби, за да го променят. Но все пак казвам, че ако някой ми беше казал през 80-те години, че Берлинската стена ще падне до месеци, че СССР ще се разпадне до месеци, че режимът в Южна Африка ще падне до месеци, щях да му се изсмея. Вероятно единствената надежда, която имам, е че този окупационен режим е толкова изгнил, че може би ще падне сам някой ден. Трябва да си достатъчно реалист, за да вярваш в чудеса."

А междувременно Гидеон Леви смята да продължава търпеливо да документира случващото се и да се опитва да връща израелците към пътя на правдата. С леко намръщено изражение той казва: "Когато една свирка засвири в мрака, тя все пак си остава свирка, без значение че никой не я вижда".