И все пак Америка го направи.
13 години след като паднаха двете кули на Световния търговски център, One World Trade Center се издигна на тяхно място. Гигантският стъклен небостъргач, който приветства първите си обитатели тази седмица, възстановява баланса в Манхатън с удивителна на южния си връх.
Създадена от политика и компромиси, сградата никога не е била архитектурен шедьовър
Завършеният продукт е само сянка от оригиналната визия за издигането на мащабен комплекс, наречен Vertical World Gardens, който залагаше на идеята за нов вид на финансовия квартал на Ню Йорк като приветстващ глобалния капитал - по начина, който изначално е трябвало. После дойдоха промените в плановете, кратко просъществувалото решение сградата да бъде наричана Freedom Tower, още промени и отлагания след отлагания.
Това, което накрая се появи на мястото на Световния търговски център, е стопроцентово безопасно - от 55-метровите бетонни основи, защитаващи One World Trade Center от града наоколо, до не твърде креативния избор сградата да завършва под формата на изтъняващи осмоъгълници. Трудно е обаче да си представим някой да се е вълнувал чак толкова от дизайна. От какъвто и ъгъл да я погледнете, тази конструкция заявява само едно, за сметка на което с абсолютна увереност: "аз съществувам".
И не е ли била точно това основната идея?
Преди изобщо да са били правени каквито и да е планове, целта на сградата - посланието, което тя изпраща към всеки, който я погледне - е било абсолютно ясно. Трябваше да построим наново това място. Когато то бъде завършено, светът ще разбере, че Ню Йорк е построил нещо ново на мястото на унищоженото старо.
Ако това възстановяване някога е означавало нещо, то е било през периода, когато градът още миришеше на огън и пушек. Тогава всякакви емоции са изглеждали оправдани, и според мнозина тези, които изобщо са можели да изпитват нещо, са били късметлии. Именно този хаотичен куп от емоции тогава доведе до всякакви форми на себеизразяване, които изглеждат абсурдно, погледнати от сегашния момент: Freedom пържени картофки, възпоменателни монети и орли със сълзи в очите. Нарекохме това "единадесетосептемврийски кич".
Ню Йорк естествено има правото да бъде уязвим и слаб в някои моменти
Желязната решимост не би изградила по-успешна сграда. Всеки елемент от силуета на един град е продукт на времето си, и ако годините в началото на новото хилядолетие бяха болезнени, сюрреалистични, и в крайна сметка ужасни, това няма как да не е оставило следа.
Не забравяйте обаче, че Емпайър Стейт Билдинг, Крайслер Билдинг и Рокфелеровият център са построени през Великата депресия и макар да говорят за грозната стратификация на богатството през тази ера, те все пак са успели да имат някакво ново послание и да се развиват с града около тях.
Сега, ако застанете на парка на площад "Вашингтон" в безоблачна вечер и погледнете на север към Емпайър Стейт, ще видите Ню Йорк такъв, какъвто е бил и ще бъде. Ако извадите късмет, светлините отгоре на кулата ще бъдат в характерния сребрист цвят, като черно-бяла снимка на града, която е меланхолична и същевременно наелектризираща и реална. Дори и никога да не сте виждали Двете кули, знаете къде те са били и как са изглеждали, и как те биха ви накарали да се почувствате. И това винаги е било въздействащото послание на прожекторите от "Почит в светлини", които веднъж годишно възраждат призрака на кулите.
Никой не твърди, че би било лесно да се направи нещо на тяхно място. Но точно за това е изкуството: за да даде коментар на този побъркан и красив свят. One World Trade Center е бил обречен да бъде преливаща от емоции сграда, но в някакъв момент - вероятно насред поредна серия от дизайни, в които са се месили политици, семейства на оцелели от СТЦ, и инвестиращите в проекта строителни предприемачи - очевидно просто създателите му са се отказали от каквито и да е опити за коментар. Отразяващото стъкло, покриващо по-голямата част от кулата, изглежда заявява: все тая, виждайте каквото пожелаете в тази фасада.
One World Trade Center е единадесетосептемврийски кич
И провалът му е най-очевиден в шпила, който увеличава височината на сградата до 541 метра. Това е празен символизъм, който подобно на името Freedom Tower, може някога и да е изглеждал смислен, но сега не казва абсолютно нищо. Още по-зле всъщност, защото това е празно оправдание за превръщането на One World Trade Center в най-високата сграда в САЩ, което ще спомогне за продажбите на билети по $32 за платформата за наблюдение, която е замислена като особено важен източник на доходи.
Грешката е болезнена и очевидна, защото за да достигне символичната си височина от 1776 фута, заиграваща се с годината на обявяване на американската независимост, 125-метровият заострен връх е много по-висок, отколкото реално е необходимо, като се простира на почти една четвърт от височината на сградата - и изглежда като обърнато наопъки шило или средновековно копие, или като изключително тънък поръбен презерватив. Да си го кажем честно - грозно е.
По-ранен план е замислял антената да е обвита в спираловиден купол от фибростъкло, но това е отпаднало поради бюджетни ограничения, което разкрива пестеливо проектиран връх, който изглежда почти незавършен. (Но все пак той се брои за част от височината на сградата - решение, което очевидно залага повече на емоции, отколкото на логика.) Особено нощем видът е твърде неугледен, осветен в един или друг цвят, особено сравнен с другите шпилове по силуета на града. Дори кулата на Bank of America изглежда с по-интересен дизайн на фона на One World Trade Center.
Именно този остър връх особено силно загатва, че One World Trade Center е заседнал някъде в конкретния момент на създаването си, когато цифрата 1776 (височината във футове) е изглеждала като утеха, а не като детинска незрялост. Нека обаче не се самозалъгваме: дизайнът и строителството на новия Световен търговски център на мястото на двете кули е бил глупава идея, която само ще изглежда още по-глупава с течение на времето. Изправени пред предизвикателството да открият смисъл след най-смъртоносната терористична атака в историята на САЩ, американците са построили небостъргач със символична височина и са нарекли "лъч надежда."
Америка го направи. Остава въпросът "защо".
