Жълтото софийско паве

Плочки и лампи

Жълтите павета са си жълти павета. Къде на вълнички, къде изобщо липсващи, но това си ни е прекрасно царско наследство от Фердинанд I и родната му Австро-Унгария. Върху тях обаче се е изходило демократичното наследство. Жълтите павета на гърба на Партийния дом, покрай Археологическия музей и пред БНБ са паркинг. Огромен паркинг е и площадът пред бившия царски дворец.

Зад паркинга, почти на мястото на някогашния мавзолей пък от 5 години се е опнала шатра на някой си алтернативен синод, където никога не си видял да извършват някакво богоугодно дело. Опнали си Сульо и Пульо безплатно огромна палатка на абсолютния пъп на града и си складирали къмпингова покъщнина под белия купол. Що не пляснат и един белот с мастика? Да поканят и общинарите, дали разрешението.

Паркинг е и другият най-важен площад - "Ал. Невски". От север - на общинарите. От юг - на депутатите. А от изток - на всички автобуси за семинари и екскурзи в страната, които боботят по половин час преди тръгване в полза на чистия столичен въздух и на здравата фасада на сградата, дето се титулува хем храм, хем паметник, и е първи символ на града.

Не по-малко зле от затиснатото от коли жълто паве е старата софийска плочка. Шестограмна, квадратна на малки квадратчета, или само квадратна, тя по правило е изронена, натрошена и крива. Особено в малките улички в центъра. Но и по лъскавите булеварди като "Витоша". Колкото и пъти да сменят тези неадекватни големи жълти плочи там, те винаги мърдат и пръскат при дъжд.

София е столицата на вълнообразните тротоари и на волния камък. Винаги може да фалцираш по погрешка парче плочка, но пък и винаги можеш да си затиснеш нещо с нея - я вестниците на будката, я вратата на магазина да не се отваря.

Не по-малко зле от старата софийска плочка е старата софийска лампа. И то по правилото - колкото по- в центъра, толкова по-зле. Белите глобуси по "Царя" сякаш гордо показват на целия свят артинсталация на занемарено с десетилетия осветление. Една е кривната настрани (даже под кабинета на военния министър), друга е със счупени глобуси (даже между двореца и Руската църква), а огромна част от тях изобщо не светят и не са имали такова намерение от години.

Същото е и с по-новите, красиви фенери от времето на кмета Софиянски. По „Съборна" преди Св. Неделя никой почти си няма стъклен абажур, а провиснали като черва енергоспестяващи крушки тук-там печално мъждеят. После по "Витоша" дори и само 10% от боядисаните в странен светлосин цвят фенери да не светят, което е доста рядко постижение, лъсва нова инсталация - дългият прав булевард изглежда с оредели зъби при строените в две успоредни редици лампи.

Мрак и нищета е и пред една от най-големите и най-красиви сгради на столицата - Съдебната палата. На високи стълбове стърчат грозни и малко на брой осветителни тела, и рядко всичките светят. По големите кръстовища пък цели гроздове от мощни лампи често изобщо не работят - както се случва и на едно от най-големите кръстовища - "Орлов мост".

И като тръгнеш да анализираш това - с плочките и лампите, те избива на урбанистика. Сещаш се, че някакви специалисти наскоро предложили на общината план за идеално оправяне на целия идеален център - тротоари, осветителни тела, градинки, изобщо - пълен пакет. Всичко щяло да струва 80 млн. лева.

Много пари са, криза е, макар че общината си има уютен едномилиарден бюджет, а тази година е предвидила за цялостно асфалтиране само един булевард - "Дондуков". И тогава закономерно се питаш - един столичен център дали няма да струва толкова по-скъпо, колкото повече се отлага заприличването му на център.

Метро и фасади

Наедряла лелка е заклещила вратата на тролея в устрема си да се качи, преди още слизащите да са успели да прекрачат последното стъпало. С мощно пъхтене и гардиране с лакти тя нахлува първа и след трескав оглед се засилва към най-изгодната седалка. Тролеят припряно потегля, огледът продължава, вече по-прецизно. Лелката открива още по-добро място -  следва нов щурм.

При завой обаче слънцето се е преместило точно срещу запотената й шия и новата седалка се оказва пълен провал. Другарката е разколебана дали току-що освободеното място вдясно от кабината на водача не е твърде далеч, та да се втурне към него и да загуби и настоящото си обиталище.

Тийнейджърите наоколо й изглеждат безгрижно нагли. А на фръцлата с огромните токчета и накити с удоволствие би й оскубала перушината в тъмното. Сърдита е на всичко околовръст и всичко в нея напира да се изкаже - само някой да й даде повод. Та тя си е вкъщи - икарусът е от младините й.

А в метрото е никой. Няма борба за оцеляване, на която е свикнала цял живот. Изобщо, населението тук сякаш е подменено. Ако те пуснат направо в метрото, без да си бил отгоре и без да знаеш езика, надали ще разбереш, че това е София. Чисто, подредено, цивилизовано.

Хората си говорят тихо по двойки, не се блъскат и ругаят, не очакват неприятни изненади от околната среда. Едни и същи хора отгоре могат да са полудиваци, а под земята - полуаристократи. Лелята от тролея със сигурност е учила, че битието определя съзнанието.

Като излезеш над земята, меко слънце и зелени дървете милват очите ти. София е прекрасна, когато е слънчево. И свежо зелено през май и юни, преди да е налегнала жегата. И е с напълно човешки център - сгради с нормални мащаби, с топли цветове, с въздух между тях, а не плътно залепени една до друга каменни стени като в някоя имперска столица, все едно източна или западна.

Сградите в идеалния център са дружелюбно красиви. Ако няма разкъртени плочки, боклуци, скупчили се отляво и дясно баби с цветя и гевреци, препречили се коли и ръждиви будки, можеш да вдигнеш очи и да ги видиш. И да преоткриеш и неприятни до вчера постройки. Вече са оправени фасадите не само на паметниците на културата, но и на десетки стари кооперации - по "Патриарха", "Левски", "Скобелев", "Ботев", "Графа"...

И като тръгнеш да анализираш това - с метрото и фасадите, неизбежно те избива на криминология. Сещаш се за теорията за счупените прозорци на

Джеймс Уилсън и Джордж Келинг, според която ако прозорците на една къща останат счупени задълго, останалите ще си помислят, че собствениците хич не ги е грижа за нея. Скоро ще се появят още счупени прозорци и чувството за анархия ще обземе квартала. Тази теория се прилага през 80-те години в Ню Йоркското метро, свърталище тогава на огромна престъпност. Кметството решава проблема, като изненадващо започва с упорито всекидневно пребоядисване на графитите по метровагоните. И постепенно редът под земята се завръща.                                              

***

Като синтезираш всичко това - с всичката му социология, социална психология, морална философиия, урбанистика, теория за управлението и криминология, неизбежно те избива на аналогии с бестселъра на Малкълм Гладуел „Повратна точка". И закономерно стигаш до извода, че в столичния център има толкова много детайли, които могат с елементарни усилия да доведат до критичен обрат. И София тайно и полека да стане прекрасна само за една-две години.