Тази напълно истинска история се случи в един омайно красив кът на родния Балкан. С цел запазване на известно благоприличие, имената са сменени с (почти) измислени такива.
Утринното слънце лееше щедро лъчи над Мащеркова поляна. Лек планински повей смесваше аромата от гъстите туфи мащерка с този от близката борова горичка. Опиатът на това ухание се срещаше само из най-омайните, най-недокоснатите от човешка ръка кътчета на Стара планина.
В пълен контраст с природната хармония, по тревясалия коловоз край поляната се зададе с дизелово пърпорене грамаден автобус. Мудно като повреден космически кораб, бялото лъскаво тяло се спря до поляната със смешно клатушкане. Вместо типичните за тези места "Случаен превоз" или "Гъбене-Брежниците-Нейковци", табелата на автобуса гласеше на чуждоземен език: "GniceLesterHousePoppers Team Building Event".
Четвъртък. Въпреки лятната жега, усилен труд кипеше из сенчестите офиси на столицата. За усърдните корпоративни служители на ГнайсЛестърХаусПопърс обаче този ден беше неработен. Заради добрите резултати на фирмата, тя ги възнагради с два дни от безмерната благина, наречена тим билдинг.
Програмата включваше: маркиране на туристически маршрут, разходка сред природата и напиване до смърт на фирмена сметка.
От вратите на автобуса се изля шумен и весел човешки поток - закичен с тъмни очила, отрупан с шапки идиотки и оклепан в крем против изгаряне. Настана ведра корпоративна суетня.
Едно момиче с очилца с тънки рамки, за което всички знаеха, че е много стриктна и отговорна, бързичко раздаде светлоотразителните лентички, които трябваше да се поставят като маркировка на туристическия маршрут.
Под ръководството на стриктното девойче, само след няколко минути първите лентички бяха залепени по дървета и камъни.
Началото на това благородно начинание обаче бе прекъснато от нечий пресипнал старчески глас.
-Какво правите, бе, младежи?
Корпоративните служители се обърнаха. Някакъв старец от местните, помъкнал нанякъде брадвичката си, се беше спрял да се поинтересува от заниманията им. Каскетът и куртката му бяха стари като света, с вече неизпираеми петна от солена пот. Колан от напукана кожа едвам държеше панталоните към измършавялото старческо тяло.
- Маркираме туристически маршрут! - гордо се похвали момиченцето с очилцата.
- Ама оттам никой не минава, бе, деца... - рече дядото. - Елате - вървете по мене да ви покажа откъде е пътеката.
- Как така никой не минава! - сопна се стриктното момиченце.
- Ами не е удобно оттам. Елате да ви покажа пътеката, аз съм тукашен...
- Ние си имаме план на пътеката! И даже сателитни снимки сме си разпечатали! Вие такива работи нямате, нали?!
- Е, хубу, де... както искате. - махна с ръка старецът и пое с бавни крачки някъде навътре в боровата гора.
- Какво изобщо му говориш на тоя простак, бе... - рече един корпорат с физиономия на борсук и много гел в прическата. - Не виждаш ли, че изобщо не оценява какво правим за него. Ние му маркираме пътя да не се изгуби, а той... мрънка!
След двайсет минути, с много добро настроение и размяна на вътрешнофирмени шеги, маркирането на пътеката приключи. Някои бяха леко разочаровани, че маршрутът беше дълъг само 200 метра, както и че завършваше в отвесна скала. Важното обаче беше проявата на социална отговорност и грижа за местната общност, а не точно откъде пътеката е направила едно или друго малко завойче.
Така поне обясни стриктното момиченце.
- Колеги, искате ли и да почистим горичката!? - с благ ентусиазъм рече една лелка, която отговаряше за маркетинга. След това се затича към автобуса да вземе найлонови чували за боклука. Докато пърхаха на вятъра, диплите на оскъдната й рокля ненужно разкриваха вече недотам свежа плът.
След като се поразхождаха още един час и поразмениха още някой и друг вътрешнофирмен майтап, корпоратите почистиха гората от две пластмасови бутилки, една опаковка от вафла и около десет килограма шишарки и съчки.
Докато другите се бяха упътили към автобуса, леличката с ненужно разкритата плът отиде насред Мащеркова поляна и застана в поза "Ф". Жълтите треви гъделичкаха въпросната плът със сухите си стъбълца.
- Сега нямаме време, ама и тази трева трябва да се окоси. Това е развъдник на кърлежи!
- Ами да! - изчурулика момиченцето с очилцата, което също бе застанало в поза "Ф". - Така ще има къде да си играят безопасно децата!
Разбира се, нито стриктното момиченце, нито лелката с благия ентусиазъм, а най-малко борсукът с прическата предполагаха, че тукашните деца си играеха именно в тези високи треви без изобщо да им пука за кърлежите. Те, като хлапетии от разказ на стар български писател, бяха пъргави, опечени на слънцето и с надраскани от тръните крака. Точно обратното на домораслите интелектуалчета, които щяха да отгледат служителите на ГнайсЛестърХаусПопърс.
Бялото тяло на космическия кораб на корпоратите се заклати смешно надолу по тревясалия коловоз - напред към хотела и обезобразяването с фирмен алкохол.
***
Старецът се спускаше с уморени стъпки надолу по планинската пътека. На изкривения от годините и работата гръбнак тегнеше наръч сухи съчки. Дядото подмина мястото на срещата с корпоратите и се упъти към къщи. Точно тогава нещо накрая на гората улови погледа му.
Тъкмо там, където започваше Мащеркова поляна, на едно колче се мъдреше малка спретната табелка. Старецът доближи и напрегна отслабналите си очи, за да прочете надписа върху луксозното лакирано дърво.
"Добре дошли в горичката на ГнайсЛестърХаусПопърс".
- Горичката на... кой? - рече си гласно старецът, след като не можа да превърти езика си за сложното чуждоземно име. После постоя още няколко секунди в почуда, докато проумее посланието, което корпоратите бяха оставили към местната общност. Те съобщаваха, че след тяхната намеса, тази безстопанствена и неподдържана горичка се бе превърнала в една организирана фирмена горичка.
Тяхната горичка.
Старецът погледа още малко, па рече:
- Аз откак са помна, тъз горичка е на народа...
Жилестите, опечени от слънцето ръце се сключиха около колчето с табелката. Кокалчетата побеляха и вратните жили изпъкнаха. С кратко мляскане колчето се измъкна от влажната почва. Табелката се просна върху окапалите борови иглички.
-...&^#@ и гражданята му!...
С тая благословия на уста отправена към корпоративните служители, старецът отмина по пътя си.
Не натроши табелата и не я запали. Остави я за занимавка на червеите и мравките.
Брей човек! Направо ми опраи деня деба! Малко по Хайтовски го даваш ма нищо - добре е станало. Познавам такива ора кат тоя дедо - пред никого не съм изпитвал таквоз уважение кат пред такива ора. Деба и гражданята!
Всеки с неговата си вселена. Всъщност старателничките от КридънсКлиърУотърРивайвъл, ПрайсУотърХаусКупърс или какво там беше - ГнайсЛестърХауспопърс еми те от къде пък да знаят, че тази мащеркова полянка е всенародна? Даже и кучетата знаят, че територията става твоя след като я маркираш. Много симпатично четиво, но няма да се присмивам на тимбилдингуващите тоя път.Все пак както натуралния планинец не е наясно с нещата, които са обсебили съзнанието на офислюдете, защо да не е нормално и те да изглеждат извънземни в неговите очи. Утре може би ще ни предложат четиво с обратната гледна точка - горски човек всред градския трафик, нещо като Кико от "Боговете сигурно са полудели". И в двата случая е много забавно, та чак затрогващо на моменти.
Е така се пише позитивна статия! За сведение на позитивно мислещите ни съфорумци Още веднъж - браво!
Ходи си един дедо с кожухче посред лето из гората и среща тимбилдингуващи, от тия гражданя, дето си носят сополите в джобите и си пикат у съседната стая и те го питат: " Абе, деде, не ти ли е жега с това кожухче?" А дядката вика:" Аааа, чедо, оно не е от кожухчето, оно е от времето. Аз и зимата си одим с тва кожухче, ама не ми е жега."
Оооо, Бичи, паяка никога не се ебава със сериозни неща, да го еба.