Всички ставаме по-смирени и добрички някъде в началото на декември. Купуваме подаръци, виждаме се с роднините и приятелите, завърнали се за празниците от своите родни чужбини, отделяме време за фемилито, което иначе често подминаваме из домашните коридори или следим предимно онлайн. Изобщо, обзел ни е алтруизъм, който притъпява обичайната нервност и градска омраза към всичко движещо се.
Спомняме си хобитата, странностите и вкуса на най-близките си и в резултат на този мисловен процес се отдаваме на пазаруване.
За детето Плеймобил, защото ги обича и се развива интелектуално, докато ги реди. За мъжа - анцуг да тренира и чехли с дебели подметки, за да не псува, когато стъпи на някоя част от плеймобила, докато бос притичва през апартамента до тоалетната. За майка - крем против бръчки, нищо че я убеждавам, че няма. За татко - жилетка с цип, защото всичките му пуловери са изпокъсани - съблича ги като малко момче странично през главата и ги къса. За сестрата парфюма, за който опява от половин година колко страхотен бил...
Припомняме си малките странности и делнични мечти на домочадието, правим списъци и маршрути и във вечерта на празника цялото ни отделено време за радост на другите е пакетирано под елхата и очаква да бъде оценено.
Това е хубавата страна на нещата. Има и друга.
Говорих с поне петима приятели, които с мрънкане ми обясниха, че ще прекарат Нова година с „едни, дето не ги знаеш/ги знаеш, дето не са кой знае какво, ама айде"... „то нали в последния момент, та с един тъпанар и семейството му...", „те на мен изобщо не са ми приятни, ама нали го знаеш моя какъв е - поканил ги"..."със съседите тука ще се веселим, те са едни скочубри...".
Други приятели заминаха на новогодишно пътешествие с набор от най-важните си бизнес партньори - с тях е личният им банкер, застрахователният агент на имотите им, „един нов приятел, който е в министерство на икономиката" и „една нова позната с гаджето си - двамата сега основават училище. Нищо лошо, ама представиха предстоящото новогодишно тържество на остров Бали като някакъв изправителен лагер, в който освен да ги учат на медитация върху черупки от орехи и добро поведение, ще ги бият и с пръчки.
Като попиташ защо си го причиняват, след като не им е приятно, отговорят винаги нещо от рода „една вечер, все ще я изкараме".
Малките бизнес интереси така се врастват в уж най-чистите празници, че се оказват лошо прикрит маркетинов трик за създаване на бизнес среда и лобиране. Доста ми е чуждо като напън, но някак мога да го разбера, особено когато е по Нова година и купоните, свързани с нея. В края на краищата не с всеки мил приятел от детството можеш да отидеш на ски в някое австрийско Зее-не-знам-си-какво, особено ако си вече в друга финансова категория, а той, милият, се е отдал я на наука, я на учителстване, я на някоя друга непечеливша дейност.
Не мога да го разбера тоя тип компромисно „празнуване" обаче, когато насила се събираш с хора, с които трудно се понасяш или в отношенията ви отдавна цари неискреност. Особено, когато става дума за семейство.
Моя близка приятелка реши тази година най-после да си роди дете. С мъжете не й провървя - попадна на един - двама идиоти, които отнесоха от емоционалността и финансите й каквото можаха и я оставиха. От години живее в Лондон, има добра кариера и приятен живот, но мъжете се появяват в живота й сякаш нарочно, за да го дестабилизират по най-грозния начин.
Първо беше един италианец, който се оказа измамник с утвърдени стратегии към самотни и влюбчиви жени, после се набърка един хрисим на вид индиец, който изчезна с 10 000 нейни паунда и двата й домашни компютъра, а накрая опитите й да бъде в двойка приключиха с едно наше момче, което 3 години я лъга, че е разведен, докато на вратата не потропа кльощаво момиче по розов анцуг с тригодишно дете на ръце и шестмесечно бременно коремче, което се представи за законната съпруга на любимия Иван и изсипа куп люти севлиевски клетви по адрес на моята приятелка и преките и съребрените й роднини в цял свят.
Та, след това горчиво партньорско фиаско въпросната жена, вече на 40 години, реши да си направи инсеминация и да забременее от донор, поне да отгледа свое дете. Радостта й от това решение спихна като спаружен домат, когато опита да го сподели със семейството си на Коледа миналата година.
Майка й ревна с цяло гърло, баща й се намуси и отсече, че „зорлем копеле няма да гледат", а баба й плахо вметна „кво пък толкоз не ти харесват мъжете, ма, баби?! Да си траеш ли повечко, а?"...
Единствено я подкрепяше сестра й, която държа огнена реч срещу ограничените роднини, с което си навлече гнева им и отказ да гледат децата й за наказателен период от три месеца. Въпреки семейните проблеми, тази година моята приятелка свърши каквото трябваше и се върна за Коледа бременна в петия месец. Идеята беше да стовари новината на фамилията в празничната нощ, като така ги постави пред свършен факт и те, размекнати от вече нарастващото в корема й внуче, укротят древногръцкия си трагичен гняв.
Да, но не би.
На Бъдни вечер семейството се беше подготвило с набор от истински истории за момичета в подобна на нейната ситуации, които в края на краищата се променят, втурват да си намерят мъж, той се появява отнейде, оказва се супер и скоропостижно раждат или са на път да го направят по най-конвенционалния начин. Репертоарът от подобни разкази, в които „на леля ти Стефка на една колежка дъщерята..." или „помниш ли ги Петрови от петия етаж? Е, тяхната дъщеря, Лилето...", задуши ентусиазма на моята приятелка, която реши, че няма как да пльосне на коледната трапеза новината за самотното си майчинство в проект.
И премълча. Майка й направи деликатна забележка, че се е поналяла и така хептен няма да си намери мъж в "тия страни, дето всички са луди по телата си", а баща й свъсено пуфтеше над детските предавания по телевизията и демонстративно се заблейваше по реклами с бебета.
Моята приятелка, преминала вече половината от бремеността си, тръгна за своя лондонски живот с все семейните упреци и очаквания, без да успее да сподели радостта си със собствените си родители. При това на Коледа.
От семейните обременености не можа да се отърве и друг мой близък приятел, който за поредна година не успя да сподели с роднините си, че повече от седем години живее щастливо в двойка с друг мъж. Отново извън пределите на родината ни, в която да си черен, „обратен" или с физически недъг е проклятие, той организира живота си на гей като много други хора - без осъждането от страна на обществото и без срама на роднините си.
В България обаче, в семейството, където някак трябва да се чувстващ най-обичан и сигурен, тайната му си остава тайна.
Преди година, когато родителското тяло беше на гости в просторния му западноевропейски апартамент, партньорът му трябваше да се изнесе с всичките си вещи за месец, а приятелят ми старателно обра всички доказателства за присъствието му - снимки, картички, любими предмети, забравени в ъгъла на някой гардероб пантофи...
Въпреки факта, че връзката им е повече от щастлива, двамата няма как да се явят в комплект пред българската рода, защото най-малкото майката може да получи инфаркт. За да останат опазени от този стрес, те така и няма да разберат, че синът/внукът/племенникът не само е в брак със своя избраник, но и планират да си имат дете от сурогатна майка.
А когато въпросното дете се появи, вероятно собственият му живот ще започне с някоя опашата лъжа с латиноамерикански привкус, в която майката ще е представена като дрогирана нехранимайка, която доброволно оставя клетото дете на грижите на бащата, които той пък ще споделя със съквартиранта си.
И така, докато и самото дете не осъзнае, че семейната лъжа е за добро и не започне и то да възпроизвежда нереални сюжети в името на здравето на българското семейно огнище.
Празниците са времето, в което семействата се радват дори на досадните си качества - все ще има един дядо, който ще разкаже за казармата си за 120-ти път, все ще се появи някоя дементна баба, дето умилително ще припомня бебешкия език на шейсетгодишната си вече дъщеря, някое племенниче ще свири бездарно на цигулка, някоя нова снаха ще се нацупи, татко ще си пийне, а мама ще го кара да си легне, за да не говори глупости.
Семейството ще си понесе общите негативи, защото си ги знае и са си „наши".
Но в същото време ще се лиши от радостта на собствените си деца или внуци, защото не може да понесе, че щастието им е извън общоприетата представа за такова. И така, стегнати в собствените си залостени разбирания, няма да споделят любовта на тези, които толкова обичат, понеже им е невъзможно да я преживеят такава, каквато е. Струва ми се, че това не е просто тъжно - то е трагично. И което е още по-жалко, това не е въпрос на държавна политика, а на манталитет.
По Коледа могат да се случват много чудеса, но смяната на манталитета към по-добро не е едно от тях.
И на тези празници още няколко близки до живота и сърцето ми хора няма да могат да споделят щастието си със семействата си. Колегата ми няма да каже на майка си и баща си, че е влюбена в чернокож. Братовчед ми няма да сподели, че е разведен от две години и си има нова приятелка. Приятелката на майка ми няма да разкаже на децата си, че се е запознала с англичанин и заминава с него на екскурзия през март. Синът на моя приятелка няма да каже на баща си, че ще става наемен войник.
Така стотици семейни тайни ще си останат такива и на тази Коледа. И стотици хора ще прекарат празниците с тези, които хич не са им скъпи на сърцето, а на джоба или пък със семействата си, криейки от тях най-красивата и вълнуваща част от живота си днес.
Мразя новогодишните пожелания, но ако мога да направя едно единствено, нека да е да сме повече себе си. Проблемът в неразбирането на щастието на другите е в принципното нещастие на останалите. А това е нагласа към живота, не е даденост.
