В продължение на повече от 5 години Брендън Брайънт работел в голям колкото каравана контейнер без прозорци. Климатикът бил настроен на точно 17 градуса и, от съображения за сигурност, вратата не се отваряла. Брайънт и колегите му седели пред 14 компютърни монитора и четири клавиатури. Когато той натиснел бутон в Ню Мексико, някой на другия край на света умирал.
Контейнерът е своеобразният „мозък" на безпилотен ударен самолет на американските ВВС. Брайънт си спомня ясно една от мисиите. Самолетът Predator летял над Афганистан, на 10 000 километра от базата. На мушката била кирпичена къща с малка кошара за кози. Когато получил заповед да стреля, войникът маркирал постройката с лазер, а пилотът до него натиснал копче, с което машината изстреляла ракета Hellfire.
Сигналът достигал до монитора с 2 до 5 секунди закъснение, общо 16 секунди до удара. За Брендън те били като на забавен каданс. 3 секунди преди взрива изведнъж в кадър влязло дете. Миг по-късно дигиталният и реалният свят се сблъскали някъде между Баграм и Мазар-и-Шериф. Екраните били озарени от експлозията, къщата се срутила, а детето изчезнало.
„Не убихме ли дете току-що?", Брайънт попитал пилота. Получил положителен отговор. Изписали същия въпрос на екрана. Някой непознат от команден център някъде по света им отговорил: „Не, това беше куче". Пуснали отново записа. Кучетата не ходят на два крака.
Когато „екипажът" на безпилотния самолет излязъл от „кабината", двамата военни били отново насред Америка. Наоколо нямало никаква война.
Война със сенките
Модерните бойни действия са невидими и се водят от малки технологични центрове - САЩ имат седем бази на своя територия и още няколко в други точки на света. Новите системи позволяват по-прецизни удари и заради това някои наричат ударите с безпилотни самолети „хуманни". Това е войната на президента Барак Обама.
Командирите на подразделенията като това на Брайънт изтъкват, че машините се използват главно при хуманитарни мисии като тази в Хаити, както и за разузнаване. „Ние спасяваме животи", категоричен е полковник Уилям Тарт, който командва операциите.
Тарт не говори много за т.нар „прицелни убийства". Категоричен е, че не е виждал с очите си невинни да умират, а безпилотните самолети стрелят само по сгради, в които няма жени и деца."Ние наблюдаваме хората с месеци. Гледаме как си играят с кучетата си или как простират пране. Познаваме ги, сякаш са ни съседи. Даже ходим на техните погребения", разказва Тарт.
Той признава, че се възползва от близостта на Ленгли до Лас Вегас, за да избяга от работата си. Един от парадоксите е, че „дистанционните" удари те приближават изключително много до случващото се. „Войната става някак лична", посочва полковникът.
Видях как жени и деца умират
27-годишният днес Брендън Брайънт живее в малка къща в Мисула, Монтана. След като напуснал армията, той се е върнал у дома. Продължава да си бръсне главата, но има тридневна брада. „Не сънувам инфрачервени картини от четири месеца", разказва с усмивка той - една малка победа. За 6-те хиляди часа във въздуха е видял как умират мъже, жени и деца. „Никога не съм мислел, че ще убия толкова хора. Всъщност, никога не съм си представял, че ще убия някого", казва той.
Попаднал във въоръжените сили случайно. След като завършил гимназия, Брайънт започнал да учи журналистика в колежа. В края на първия семестър вече бил затънал в заеми и тогава разбрал, че военновъздушните сили имат безплатен университет. Справил се добре на изпитите и бил зачислен към разузнавателно подразделение. Научил се как да управлява камерите и да анализира карти, информация за атмосферните условия и направени от въздуха снимки. Станал еквивалента на копилот.
Бил на 20, когато трябвало за пръв път да участва в мисия над Ирак. В Невада било горещо, но под безпилотния самолет все още било преди съмване. Група американски войници се прибирали към базата си, а Брайънт трябвало да бъде техен „ангел-хранител" от небето.
Видял подобна на око форма върху асфалта. От обучението си знаел, че обикновено екстремистите изгарят гума върху пътната настилка, за да могат после по-лесно да закопаят на даденото място самоделна бомба. Няколко минути оглеждал района, докато конвоят наближавал. Брайънт и пилотът били новобранци, а нямало никакъв начин да се свържат с войниците на земята. Първият джип минал покрай „окото" без проблеми. Експлозията унищожила следващия - петима пехотинци загинали.
Гледката се запечатала в съзнанието на младия войник и го направила по-усърден. Не искал случилото се да се повтори.
Далеч от цялото човечество
Смените му продължавали по 12 часа. По това време американските ВВС все още нямали достатъчно персонал за „дистанционната война" в Ирак и Афганистан - смятало се, че да управлението на безпилотен самолет е работа за страхливци.
Брайънт помни ясно първата ракета, която изстрелял лично. Убил на място двама мъже, а трети агонизирал на екрана му в продължение на две минути. Човекът бил без крак и отчаяно се опитвал да спре изтичането на кръвта си. Палачът му не могъл да сдържи сълзите си през същата вечер.
Брендън разказва това, докато седи в любимото си кафене. Тук прекарва цели часове като чете или просто гледа хората. Често сменя масата - стоенето на едно място го изнервя. Миналото за него е сложна тема - гордее се с него, но и се опитва да се пребори с ужасяващите спомени.
Изпратили го в Ирак през 2007 г., като работата му била да извършва излитанията и кацанията на безпилотните самолети. През останалото време машините били управлявани от САЩ. Сложната организация има причина - Predator може да лети цял ден, но е бавен и трябва да излита от летища, които са в близост до целта.
След две години Брайънт бил прехвърлен в специално подразделение, базирано в Ню Мексико. Живеел със свой приятел в бунгало насред прашен и отдалечен от цивилизацията град на име Кловис, състоящ се основно от каравани, бензиностанции и евангелистки църкви.
Брендън предпочитал нощните смени, защото по това време в Афганистан е ден. През пролетта гледката напомняла на родната му Монтана. Гледал как хората обработват земята, хлапета играят футбол, а мъже прегръщат жените си. През летните нощи наблюдавал с инфрачервена камера как хората спят по покривите в търсене на хлад.
Следял някои хора със седмици, като сред тях имало както талибани, така и други, за които военните, разузнаването или местните информатори знаели нещо.
„Опознавах ги до момента, в който някой нагоре по веригата не ми кажеше да стрелям", разказва Брайънт. Признава, че съжалява най-вече заради децата на тези мъже: „Те бяха добри бащи".
Така се стигнало и до кирпичената къща и детето, което някой по веригата сметнал за куче.
Няма време за чувства
Майор Ванеса Мейер, чието истинско име е скрито с черна лепенка, прави демонстрация по време на обучението на бъдещи пилоти на Predator. Американските ВВС ще имат нужния персонал за мисиите с безпилотната машина до 2013 г.
34-годишната Мейер, която си е сложила гланц за устни и има диамантен пръстен, е управлявала товарни самолети преди да влезе в „дистанционната" кабина на безпилотния ударен самолет.
Сега тя е в симулатор и показва на останалите как се управлява машината в небето на Афганистан. На прицел е бял автомобил, а Мейер води към целта Predator-а с джойстик за посоката на полет и ръчка, която регулира двигателя.
Родила е първото си дете в базата, където е разположено нейното подразделение, а сега е бременна в деветия месец. „Няма време за чувства", категорична е тя, макар да признава, че усеща адреналина.
Мейер бърза да добави това, което е записано в правилата по въпроса: „Когато е взето решение и те са установили, че това е враг и легитимна цел, нямам проблеми с това да стрелям".
