Обявената от Турция възможност за военна операция срещу Сирия внася нов, но не и съдбовен етюд в кървавата битка за сваляне на президента Башар ал-Асад. За първи път друга държава, при това с втората по численост - и известна като боеспособност, армия в НАТО, може да нападне силите на режима, ако сметне границите си за заплашени.
Освен размахване на мускули, Анкара прати и силен политически сигнал към Дамаск, останал с малцина съюзници в международен план (Русия, Китай и Иран). Президентът Асад призовава за диалог, но отказва да преговаря с "тези, които избраха пътя на оръжието".
Така "терористите", както той нарича опозицията, и международната общност отново остават с прах в очите, а революцията - все така непредсказуема, независимо от загиналите около 30 000 души за 18 месеца.
Изчерпва ли се търпението на Запада към упорития президент или турската нотка в конфликта е просто за разнообразие
Рискът от война в Сирия е твърде голям, за да бъде допуснат да стане реалност в този чувствителен и стратегически регион. Още повече, че Дамаск призна, че притежава химически и биологически оръжия, които ще използва в случай на агресия.
До момента Турция е сред най-активните по "сирийския въпрос", но няма да предприеме никакви действия сама - без САЩ и Русия, твърди "Ал Джазира".
Турция не иска война със Сирия, но тя е решена да защитава своите граници и хората, заяви турският министър-председател Реджеп Ердоган час след като турският парламент разреши провеждането на военни операции извън границите на страната, което няма за цел да разпали война, а се приема като възпираща мярка.
"Ние искаме мир и сигурност и нищо друго. Ние никога не бихме искали да започнем война", каза Ердоган. "Турция е страна, която е в състояние да защитава своя народ и граници. Никой не трябва да се опита да тества нашата решимост по въпроса."
Когато през лятото сирийската армия свали турски изтребител, Анкара смени тона към Сирия и я определи като "враждебна държава". Тогава, позовавайки се на текста за колективна отбрана в устава на Алианса, турският премиер Ердоган заяви, че това е нападение срещу целия военен съюз. Ответна реакция не последва. Само Москва призова за независимо разследване, тъй като твърдеше, че самолетът е свален над сирийска територия.
Но пък Турция използва случая, за да разположи по дългата 800 км граница с размирна Сирия тежка артилерия, елементи от противоракетна отбрана и танкове.
Война с Турция, а не операция на НАТО
За момента НАТО не може действа с военна операция в Сирия, дори и само въздушна мисия, както направи с революцията в Либия. С правото си на вето Русия и Китай успешно блокират Съвета за сигурност на ООН, който трябва да даде "зелена светлина" с резолюция за силови действия. САЩ пък се придържа към сценария на дипломатическите преговори. Вероятно след президентските избори през ноември Вашингтон ще излезе с по-остра позиция.
Ето защо остава някой друг да свърши черната работа, предвид това колко жилава се оказва армията на Башар Асад.
Турция обаче няма интерес от война със Сирия - непопулярна във вътрешен план и много скъпа авантюра. Такъв сценарий не се вписва в политиката на приобщаване на ислямските държави за превръщане на Турция в регионален (и защо не арабски) лидер.
Но по-дълбокото въвличане на Анкара в конфликта със сигурност ще промени съотношението на силите, коментират анализатори.
Пари, петрол, етнически конфликт
Военната намеса е последната опция за сваляне на Башар ал-Асад, който за момента няма как падне без външен натиск. Бунтовниците неуспешно опитаха да превземат столицата Дамаск, което щеше да е прелюдия към държавен преврат.
Властта на Асад може да се дестабилизира и чрез разиграване на етническата карта. За момента президентът успява да удържи пъстрото сборище - араби, кюрди, арменци, както и шиити, сунити, алауити, християни и т.н. Самият той е от влиятелното племе на алауитите, които в голяма степен контролират управлението, а кюрдите, разположени в граничещите в Турция региони, са спечелени на страната на режима. Пренасянето на конфликта между сунити и шиити (основните течения в исляма) в Ливан също бе краткотрайно и без ефект.
Другата тактика за сваляне на режима е чрез икономически санкции - затваряне на пазари, замразяване на авоари и акции, и най-вече - петролно ембарго. Тази опция не е достатъчно добре използвана, но и няма да е ефективна. А е и публична тайна, че от ембарго най-пострадал в крайна сметка е не режимът, който би трябвало да бъде наказан, а народът, обикновените хора.
Дипломация и ходове зад гърба
Най-приемливият и безболезнен вариант е за мирен преход към демокрация, но изглежда различно в представите на Запада и на Русия, дългогодишен съюзник на Дамаск. Първите си представят прехода без участието на Асад и лоялистите му, докато Москва смята, че това е задължително. Разликата е съществена.
За момента Запада се ограничава с доставка на оръжие и помощи за бунтовниците. ЕС отпусна помощ за 200 млн. долара. Наскоро Ройтерс разкри, че в Германия на лидерски умения и разработване на политики се обучава подбрана група от сирийската опозиция. Това би трябвало да е новият политически елит на страната, ако Асад, династията му и управляващия кръг бъдат прогонени.
В Турция пък се оказа, че има тренировъчен лагер за командири на бунтовническите сили. Катар също съдейства на противниците на Башар ал-Асад. Ето защо той я определи като западно протеже, което иска с пари и влияние да се позиционира по-добре на регионалната карта.
Сложният пъзел продължава да се реди, както във вътрешен, така и във външен план. Докато раздаването на картите продължава, в Сирия всеки ден умират жени, деца, обикновени хора, застигнати от ужаса на конфликта, който отдавна е гражданска война. И именно те ще трябва да понесат изхода от конфликта, какъвто и да е той.
„Така "терористите", както той нарича опозицията, и международната общност.......” Сакън, какви терористи има в сирийската свободна армия, да не говорим за международната общност..........?
Но сначала необходимо убедиться, что это сделал действительно Дамаск. Вместе с тем при наличии законных оснований и наступлении неизбежного момента возможно международное вмешательство. Тем не менее, Турция – не минное поле для чьих-либо интересов. И она не может им стать. Если эти земли станут сценой мировой войны XXI века, в которую будет вовлечена Турция, мы впишем черные вехи в нашу историю. Мы не хотим войны ("Aksam", Турция)
Война няма да има докато Русия и Китай подкрепят Иран/Сирия. А са си дръпнали подкрепата - а световния агресор САЩ и контролиращият го паразит ИЗРАЕЛ са съсипали още някоя и друга държава. Защото пък ако нападнат преди да е оттеглена подкрепата ще следва трета световна ядрена война, и края на човешката раса, или поне на човешката цивилизация.
А е и публична тайна, че от ембарго най-пострадал в крайна сметка е не режимът, който би трябвало да бъде наказан, а народът, обикновените хора. На тъпия журналист да му кажа,че като народа страда,тоя който е на власт никога не си остава на мястото..... Примери историята е дала милион пъти..
Аз от тази статия така и не разбрах защо няма да има война между Турция и Сирия, но заглавието не е далеч от истината. Турската армия в момента е колос на глинени крака, нещо като огромната постсъветска военна машина на Русия през 90-те. Модернизацията е започнала, но все още до никъде не е докарана, а в същото време висшият команден състав гние по затворите, заменен от проислямистките кадри на Ердоган, но с недоказани качества и липса на опит. В същото време общественото мнение може и да търпи кървавите операции в турски Кюрдистан, щото все пак става дума за запазване на собствена територия, но не е така при перспективата синовете им да гинат на чужда територия заради великоосманистките полюции на самозабравилите се турски управници. Първите протести в Истанбул срещу войната вече ги видяхме. А и откриването на нов фронт след като не си приключил с ПКК граничи с откровен идиотизъм. Да не забравяме и един много важен фактор - макар и с милионна армия, Турция няма логистичната възможност да дислоцира повече от 2, максимум 3 дивизии на сирийска територия, тоест въобще няма да нападне с цялата си мощ и да издуха Асад за броени часове, както разни лаици широко тиражират. Не е за подценяване и морално-волевият фактор, който е изцяло на страната на сирийската национална армия. Колкото и жертви да допуснат, те все пак се бият на собствена територия, за земята и семействата си и много добре знаят алеуитите какво ще стане с тях, ако загубят войната. На другият полюс ще са турците, които още след първите дадени жертви ще започнат да се питат какво изобщо правят там?
'...Анкара прати и силен политически сигнал към Дамаск, останал с малцина съюзници в международен план (Русия, Китай и Иран)...' Автора, я по-спокойно, де...те дори американците се стряскат от тези трима съюзника...