Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

До България и назад

До България и назад

Седях тази сутрин и пиех кафе на прозореца си, както правя всяка сутрин през последните 2 години. Зад гърба ми е купчина от над 5000 страници с британски закони и дела, чакащи да бъдат пресъздадени в курсова работа по право на недвижимото имущество.

Гледам в далечината покрайнините на Кардиф, океана и Бентлито на съседната улица. Свежо е и любимите ми английски облаци някак изолират и потискат всичко, което оставих на летището в София през септември 2010 г. През двете ми години като студент по право тук изградих имунитет към България.

Липсват ми най-близките ми роднини и нищо повече. Всеки път, когато се сетя за майка си или за бабината къща на село, краката ми омекват. Спомням си с умиление дните когато помагах да копаем картофи, да берем царевица, да мачкаме грозде за вино. Едва ли другаде ще усетя опияняващия аромат на ожънати ниви, който помня от детството си. И едва ли ще видя очите на майка си без бръчки от нерви и неплатени заплати. Заплати, които ме хранят и ми купуват кафето, което държа, и които плащат наема за стаята, от чийто прозорец гледам океана.

Но тази сутрин нещо в мен се разбълбука. Не е от кафето, изпито рано сутрин. Мисълта за България две години беше оковавана в съзнанието ми от бляскавите вериги на британската красота. От осезаемата перспектива, която дори като един не просто чужденец, а по-лошо - българин тук, аз успях да почувствам. От мраморните подове на сграда, разположена на брега на Темза, в която имах привилегията да бъда обстойно изпитван от богати и успешни адвокати. От това, че кризата тук е нещо, с което не хората, а държавата се бори (успешно).

И не океана, облаците или Бентлито ми донесоха мисълта за България. Един български депутат, когото имам честта да познавам отблизо, ми беше казал нещо преди да замина, което не знам защо чак сега си припомних. "Как", попита ме той, "ще се оправи България, като всички кадърни българи или заминават като теб, или се давят в блатото на българското беззаконие". Помня, че тогава нямах отговор. Сега имам предположение.

За последно прелиствах български вестник преди точно една година. И видях статии за роми, за кучета, за подкупен министър. И изпитах краткотрайна ярост към това, че в издания като Гардиан, The Times, Independent се говори за настроенията в Европа; в детайли се обяснява с какво точно се занимава правителството и как това ще помогне на страната (и то наистина помага); за нови бизнес начинания в Азия; за следкризисния възход на Кралството и т.н.

И чак днес, с чаша кафе в ръка, натиснах бутона "=" на калкулатора. В България пресата, частниците, дъжавните органи и държавата като институция, са твърдо срещу собствения си народ. Почти като в Америка - страната, в която образованието, финансите и част от управлението са строго манипулирани от шепа богозибрани, и която постави света на колене, като празна врата Фернандо Торес (милия).

Учат и те, както ние учим, за "3-те морета", колко велика е страната им, как парите са еквивалент на магически прах и как капакът на ценностите на човек - морални и духовни - не трябва да надвишава ипотека, кола, малко дрехи и храна. И точка. Но те поне се водят за световна сила, американците. А ние?

Защо учим за "3-те морета", за какво ни е книжката на Петър Берон, за какво ни е студентството (аааа, не така - трябва да се пие)? За какво, при положение, че ние сме си още рая? С какво се е подобрил животът на средната класа българин (средната класа май даже постепенно съвсем се стопи) от времето, когато Левски се спъваше с цървули?

И тогава сме имали горе долу толкова добър живот и привилегии, колкото и днес. Могли сме да се учим, да ходим на църква. Имали сме пари за ядене, дрехи и може би къща. И сега е така. Но най-страшното е , че сме запазили оттогава манталитета на овца - стрижат, дърпат, доят и хранят по малко. А ние чакаме Левски и Ботев. И днес ние чакаме герой (единствено число). Не колектив.

И преди 500 години сме обвинявали султана, пашата, бея и ефендито. И сега - "Бойко е простак", "Дянков е некадърник", "Цветанов е глупак". И само дотам. Страхлива е раята. Страх от това да плюеш на заплатата и на шефа, които се гаври с теб. Страх, че утре ще си с двата крака на улицата, а днес си само с единия.

Къде са митингите, къде са новите стълбовете на българщината, къде са будителите? В чужбина, приятели. Плетем мартенички, месим козунаци, търсим родопски одеала, миришещи на нафталин, и играем ръченица и хоро. Но защо трябва да избягаме от България, че да почнем да сме българи в сърцата си? Трябваха ли ми наистина две години живот в нормална страна, нормално образование и нормална среда, че да се сетя за България?

С чашата кафе се запътих към компютъра да търся мнението на приятели за това дали аз, като човек с вече различен, "чужд" мироглед, трябва да се върна и да търся пенкилер за страната си. Първите отзиви бяха: „Може и да успееш, но ще те застрелят", "Не си заслужава, няма да стане", "Цялата държава е корумпирана." Някак ти секва желанието да правиш каквото и да е в тази насока, нали? Всеки абдикира от това да бъде българин, а не рая, защото е адски по-лесно. Адски лесно е да живеем в омагьосания кръг на следващото бездарно правителство, ниската заплата, която стига за първобитни нужди, чалгата и безобразното образование.

Защото образованието наистина е безобразно. Аз уча всеки ден. Поне по 6 часа. Пия алкохол веднъж в месеца, пуша още по-рядко, излизам с момичета. С две думи нормален студент съм. Но знам, че когато отида на лекции, пред мен ще стои един професор, който трябва само да вдигне ръка, за да млъкнат 600-те души в залата.

Знам, че на изпит е теоретично и практически непосилно да препиша. Знам, че когато кандидатствам за работа в кантора, ще се боря в най-добрия случай с минимум още 199 симпатяги като мен. За мен това да пропусна лекция, семинар или дискусия е недопустимо. Средата ме направи такъв. Завърших Първа анлийска в София с успех 5.92. 50% от оценките ми се дължат на преписване.

Защо тук, за недългия период от 2 години, започнах да уча всеки ден, започнах да търся професионална реализация в първи курс и... се научих на нормалност. Научих се да не плюя на улицата, да не си мятам фасовете навсякъде и да не крещя псувни в лицата на учителите ми. Научих се сутрин докато пия кафе да чета политическите и икономическите новини от Европа, Азия и Америка. Не съм дете-гений уверявам ви. Средата ме подтикна.

Средата движи и България. Средата няма да я създадат корумпирани управници и учители, които са безсилни срещу чадата на БИАД и платения ректор. Средата трябва да бъде създавана от народа. Народ, който чете, интересува се и не се примирява с 200 лв. месечна заплата, може да промени България.

Достатъчно е всеки да направи малка стъпка не само към собственото си облагородяване, но и към това на съседа. Ако всеки се научи да не гледа Бентлито с ненавист, а се опита сам да си проправи път към него, всичко ще изглежда много по-различно. Ако всеки търси нови хоризонти в ценностната си система и се бори за интелектуалния си прогрес, жълтите павета отново ще затреперят, както трепереха, когато гледах тълпата от раменете на баща ми през 1996-а.

И да, шепа американци събуха гащите на целия свят с подкрепата на народ, който от деситилетия насам е воден по образец, сходен на българския. Шепа българи пък събуха гащите на народа (и ги скриха) пред света, като сложиха самоубийственото оръжие с хлабав спусък в ръцете на самите жертви. Оставиха ги в лесната компания на примирението и слепотата. Компания, към която народът разви хероинична зависимост и единствената опция за доставка на още една дозичка виси на това кротко да наведеш глава и да кажеш "Криза е".

А аз, от този прозорец и с чаша кафе в ръка, се чудя накъде да тръгна - към мраморните офиси в Лондон, където никак няма да ми е лесно, или към старите си познати, които прекарват студентството си в БИАД? Да продължавам ли да се боря с оправданата предубеденост в чужбина към думата „българин" или да се върна и кротко да сведа глава?

А аз искам да се върна, за да помогна на близките си, на себе си, на страната си. Но кой ще ми позволи изобщо да стигна до позиция, от която да мога да променя нещо? Най-вероятно ще гледат на мен като на скъпо образован задъстеняк, който е достатъчно малоумен, че да се върне. Не мога да се надявам на друго, след като "3-те морета" се стопиха в глътки, Рибният буквар се изроди в банкноти, а така ценните някога килийни училища - в пародия на ВУЗ-ове.

Отивам за още кафе и подхващам петте хиляди страници. Наздраве на всички!

Най-четените