Скорошното отбелязване на две велики дати в българската история - 19 февруари и 3 март - ме хвърли в размисъл за патриотизма и патриотарството у нас, за агресивния и хаотичен национализъм и изобщо за възприетите практики как манифистираме националната си идентичност.
Пет поредни години се качвам на връх Шипка навръх 3 март. Правя го особено много заради ритуалното съпреживяване с група приятели - бъзикаме се в колата, подаваме си туба червено вино горе, газим в преспите, отиваме до Орлово гнездо, вятърът почти изскубва от ръцете трибагрениците... Край нас голобради воини на "Атака" и ВМРО тъпчат, плюят и пикаят върху турско знаме.
И преди това, на 19 февруари около Паметника на Васил Левски в столицата обичайните картини и образи този път решително не ми се понравиха. Дори само това как възрастен татко води за ръце малките си синове и ги буни да припяват я "Дойде време, ставайте, /от сън се събуждайте, /доста робство и тиранство, /всички на оръжие!", я "На пояс тънки сабли запашете, /за бащината си земя станете, /колете турски племена, /пълнете с техните тела /пространните равнини, /дълбоките долини!", че и "Да си развеем знамената, /да светне нашата земя, /да си прославим имената, /да гинат вражи племена!".
Някакси не изгарям от желание децата - мои и чужди - да се пенят на мисълта как запасват оружие и тънки сабли и гонят и колят вражите племена. Не знам, сигурно не съм истински патриот, щом не разбирам непреходната стойност на Добри-Чинтуловите стихове.
После днешният апостол на слободията Волен дойде на Паметника с хората си, за да им каже, че партията му все още си я има. Както прави всяка година...
Големият дебат за тези пет столетия още не се е състоял
Тук не искам да засягам чупливата тема за османското робство и дали то е тъкмо робство или по-скоро присъствие, защото разговорът ще придобие друго измерение. Макар че, допускам, важните общественици (не само историци) - със или без символен капитал в публичната сфера - досущ като моята скромна особа на необщественик, не смеят да заявят гласно позицията си по Въпроса и ето защо големият дебат за тези пет столетия още не се е състоял, което е жалко само по себе си.
Със сигурност обаче е нелепо да оправдаваш повече от всичко с петте века османско робство/присъствие - от неефективността на държавата на международната сцена до това, че те мързи да станеш от фотьойла вкъщи.
Чистото и спонтанно патриотично чувство е свързано със споделянето на България с хората - с близки, роднини и приятели - а не с френетичното и озъбено припомняне на миналите битки.
И няма такова нещо като Бербатов предаде България, като се отказа от националния отбор.
Не е пресилено да се твърди, че устойчивото завръщане на революционната реторика, адекватна в едно далечно време, през бунтовни песни, политическо говорене и слабоприкрити откровени призиви към насилие срещу абстрактно зло или спрямо конкретен етнически или религиозен враг, е в основата на дискриминиращото отношение на мнозинството към малцинствените групи - роми, мюсюлмани, турците в смесените райони и др. - които са натоварени с бремето на отговорността за всеобщите неуспехи и нисък жизнен стандарт. Просто защото някой трябва да е виновен, а няма как това да сме ние.
Не съм сигурен доколко агресивният национализъм е все така привлекателен за младите хора. По правило от тази нездрава стихия са увлечени хора с маргинално участие в обществото, с нисък образователен ценз и много свободно време; със занижени изисквания към самите себе си и с нужда да се реализират в противопоставянето на другите.
Класическият профил на агресивния националист може да бъде продължен и опростен: бръснат младеж с кубинки, който ходи по мачове и иска циганите да са на сапун, макар и да се раздава на маанета в Студентски град. Но не само. В дни на национални празници тези люде може и да преобладават. Удивително е тяхното домогване - със слово и действие - да наложат някакъв свой криворазбран патент върху националните светини, от които уж черпят днешните си основания да бъдат тъкмо такива.
Нищо че в идеала си за Свободна България - "Наредба на работниците за освобождението на българския народ" - самият Дякон повелява: "Българи, турци, евреи и др. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в каквото и да било...".
Да ама не...
Днешните момчетии, които се припознават като приемници на делото на Апостола, държат да припознаят удобния враг отсреща и да повикат колко велика е България. И нямат търпение да се напият като кръвожадни и брадясали айдуци в автобуса от провинцията към празника в София и обратно. За беда същите натовариха думата "националист" с пределно негативна конотация, както присъства тя и в този текст.
Понеже ни е трудно да конструираме сами общ смисъл днес, пълноценно и самостойно, да свържем нашата хубава България, която не страда от комплекси и ненужни оправдания, избираме да се случваме като нация през омразата и отричането на другите. Жалко!
Наскоро се загледах е един трикольор с надпис "България над всичко!". Замислих се и реших, че България не е над всичко. Сещам се за няколко неща, над които България не е. Например мирното съжителство, разбирателството, взаимопомощта, толерантността, мира и човешкото достойнство. България не е на всяка цена, за Бога!
Затова си мисля, националните празници трябва да се отбелязват с премерена церемониалност, мълчаливо сведена глава пред героите от миналото, сред свои. Без излишен патос, реч на омразата и тръбно призоваване под бойните знамена за нови предстоящи битки срещу врага и в името на поредно оцеляване на нацията. Стига сме скърцали със зъби и стига сме се дървили срещу невидими, но лелеяни заплахи. Песните на Чинтулов вече са изпяти!
Мисля си и колко обичам клишетата понякога. Впрочем те са такива, защото постоянно ни завръщат истини. Едно от тях завръща Голямата: първо сме човеци, а после българи, цигани, турци, каракачани, нигерийци и ред други, които като изброените не са от такова огромно значение.
