С какво ни свързват нас българите в чужбина? Лесен въпрос: киселото мляко, Христо Стоичков и гостоприемството ни. Само че, Стоичков вече никой не го помни от 1994 насам, на киселото мляко му казват йогурт, който се произвежда навсякъде, а гостоприемството и толерантността ни все повече и повече се превръща в мит.
За всеки народ съществуват стереотипи: италианците тичат след жени и ядат пица и паста по цял ден, французите пият вино и поддържат тънък мустак, англичаните въобще по-добре да не ядат собствената си храна, северните народи са просто руси и големи, германците пият бира винаги на време, гърците са мързеливи, сърбите ядат плескавици и щракат с пръсти на Цеца. Само, че българите, които щракат на Цеца са повече от сърбите.
И така, попитаха ме, какъв е стереотипът за българите. Мислих, мислих, всичко споменато по-горе ми дойде на ум и мислено бе отхвърлено, докато накрая отговорих с плоското: не знам.
Това, което научих през последните две години за българите, от други хора и от западните медии, беше, че ние плъзваме по богатите страни да крадем и да създаваме проблеми, ние сме най-бедната държава в ЕС, нашата музика и култура е Азис, нашите курорти убиват млади туристи в алкохолен делириум, имаме рози и кисело мляко...
От къде да започна само не знам:
Туризмът: всеизвестно е колко разнообразна природа има България, колко са ни красиви планините, колко ни е мило морето. Море? Къде е? Не го виждам. И вие няма да го видите, защото остана някъде зад крановете и строителните площадки. Последната новина е как парламентът улеснил строежите и търговските обекти по морето. Нищо че германците, които идват на почивка се интересуват повече от селски натурален туризъм, отколкото от римските колони на Слънчев бряг.
Планините ни, от друга страна, се мият в остатъците от кола, сок и лютеница, блажено захвърлени от чистия и подреден българин, който ги прекосява всеки ден. А това, което е лошо за икономиката ни, е всъщност фактът, че никой извън България не знае за морето и планините, освен ако не си на ски турнир, което е прекрасно, но носи своите собствени строителни скандали.
Историята идва като естествена логическа връзка след туризма. Тракийските гробници, светилищата, митът за Орфей, пра-българите, крепостните стени, златните съкровища, манастирите, богове от всички епохи.. списъкът е много дълъг. Защо не можем да вземем този пример от гърците? Не може да се гради икономика върху туризъм, но със сигурност туризмът помага. А България не го експлоатира и на 50 процента. Чудеса се случват с малко светлина, редовно поддържане и добра реклама. И истинско гостоприемство.
Всички имаме своите проблеми и животът в България е труден, но никой не е спечелил все още с лошо отношение към гост и нацупена физиономия. Нито пък ще помогне за бързото забогатяване, което изглежда е основен приоритет на голяма част от бизнесмените и другите граждани на държавата. Румънците правят туризъм от един замък, над който Дракула бил прелитал. Македонците правят туризъм от цяла плеяда исторически герои. Ние строим хотели. Не го виждам морето.
Много е важно да се разграничи промотирането и любовта ни към собсвената ни история, както и здравословният патриотизъм от шовинизма и пиянското веена на знамена. Важно е да се разбере, че Европа е малък континент с много държави и историята на нито една не е за пренебрегване. Няма нужда да се борим със съседите си и другите страни относно кой от нас е по-велик по-продължително време. Ако ще се доказваме, трябва да го правим сега и в бъдеще, не само с това, което сме били преди 13 века. Но трябва да умеем да покажем историята отпреди 13 века по най-добрия начин. И не това, че хан Крум е пил от черепа на Никифор е най-голямото ни постижение.
Азис: Трябва да отбележа, че нямам нищо лично против Азис - има търсене, има предлагане. Имам против това Азис да е едниственият известен българин, който се знае в чужбина. Има десетки известни, преуспели и почитани българи зад граница и в България, за които ние не знаем, да не говорим за някой, който не е българин.
Има десетки българи, които разработват нови системи, онлайн платформи, програми за образование, проекти свързани с изкуство или каквото и да е било. На такива хора трябва да им се помага, да им се подава ръка, а ако не можем то поне да не им пречим. Кой друг народ има поговорка: „Не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле". Що за ценностна система създава подобен израз?! Хора, които искат да създават и са успешни трябва да се промотират както в България, така и извън България.
Розите и киселото мляко: Имахме спор с приятел дали е хубаво нещо една държава да е известна с храната си, или това не трябва да е основният ни маркетингов продукт и име в света. Обективно погледнато, Франция за повечето хора е вино, сирене и франзели, Италия е тестени изделия, Турция е баклава, Белгия- бира и гофрети, и т.н. Ако туристи си облизват устните 30 години след като са яли мусака в България и с умиление си спомнят за гастрономическите си преживявания, толкова по-добре. Нашето кисело мляко и розово масло са уникални продукти от години и няма нищо лошо в това да държим на тях.
Защо обаче, това са единствените неща, които показваме на света? Присъствах на международен благотворителен базар, организирам от посолствата на над 60 държави. Тъжно ми е, и ме е срам, че българският щанд беше най-беден. И това не е защото нямаме какво да покажем. Това е защото няма интерес.
На никой в посолството или в министерстовото ни не му е било важно да отдели 30-те нужни минути да се сети и подсигури какво друго може да се нареди на щанда ни, освен 4 мускалчета, 4 бродирани кърпички, 4 кофички кисело мляко и 2 каталога.
И не е въпрос на средства, защото щандовете на африканските страни изобилстваха от интересни неща, които бяха бързо изкупени. И вместо да се караме с гърците дали нашата мусака или тяхната е по-хубава, можехме да кажем на света, ето това е нашата национална кухня и тя има примеси от няколко култури, но ето това е начинът по който ние я приготвяме. И ето това са стомните, чиниите, изкустовото, културата, историята и т.н. и т.н., които искаме да ви покажем. Толкова ли е трудно?
И някои може да си помислят, че тях не ги интересува какво си мислят германците за нас, но нашето благополучие всъщност зависи много от това, какво ще си помислят точно германците. И не само те. А е и много, много важно какво си мислим ние за нас. А още по-важно, какви искаме да бъдем. И колко.
