За да бъде спасено, еврото имаше нужда от две неща. Първо - категорично политическо решение, което да сложи край на спекулациите за бъдещето му. Второ - финансов инструмент, който да направи това обещание реалистично.
И през 2012 г. - след няколко години колебания и откровени гафове - европейските лидери успяха да постигнат и двете. Еврото отстъпи от ръба на пропастта и пое по стабилния път, изоставен през последните години.
Слабият ефект от следизборния хаос, в който попадна Италия, показа силата, която еврото е натрупало - поне за момента. Ако погледнем назад, шокът през октомври 2011 г. от решението на Георгиос Папандреу да свика референдум за мерките, наложени от тройката гръцки кредитори, изстреля някои от индексите на несигурност на финансовите анализатори до нива, дори по-високи от тези след терористичните атаки от 11 септември 2001.
Без съмнение сега Италия е в голяма бъркотия. Еврото обаче набира скорост бързо, поне до този момент.
Макар да показват силата на еврото, изборните резултати в Италия подчертават и политическата слабост на Европа. Обърканият вот е признак за криза на легитимността, която става все по-очевидна и още по-опасна с всеки следващи избори за Европейски парламент.
Данните от проучване на общественото мнение на "Евробарометър", което Европейската комисия провежда два пъти годишно, ясно показват до каква степен кризата е свила доверието на гражданите на ЕС в институциите на общността.
Зрелищен провал
В държави като Испания "нетното" доверие в ЕС (показател, който изважда процента на съмняващите се в организацията от процента на вярващите в нейното бъдеще) през 2007 - преди кризата - е било 42 пункта (65% вярващи срещу 23% невярващи).
Днес нещата са се обърнали наопаки и е налице нетно недоверие от 52 пункта (72% изразяват недоверие, а само 20% все още вярват в ЕС). Това е очевиден зрелищен провал на европейската идея.
Този преход би трябвало да ни вкара в дълбок размисъл. В Гърция, Ирландия, Испания, Португалия и Кипър евросъюза се възприема с доста сериозно недоверие. Показателно е, че ръстът на недоверието в ЕС се случва не само в задлъжнелите страни, но и в страните-кредиторки. Същото важи и тези, които са в по-добро финансово състояние.
Хората в Германия, Австрия, Франция, Холандия и Финландия също са изгубили доверие в ЕС. Очевидно, че при тях това недоверие не е насочено просто към ЕС, а и към другите държави-членки и техните граждани. В настоящата ситуация, всички се оказват губещи.
Изправени сме пред тежък проблем на легитимността. В Европа, където колективната идентичност, общите ценности и демократичните процедури все още са в зората си, легитимността произлиза най-вече от икономическите резултати.
По-високият икономически растеж води до по-голяма обществена подкрепа за европейска интеграция и обратното. Това означава, че резервът от легитимност, доколкото е почти изцяло свързан с икономическия растеж, е ограничен и доста бързо се изчерпва при криза.
Неприязън и недоверие
Точно това изживяваме в момента. Страните с големи икономии може и да удържат контрол над бюджетните си дефицити, макар и да не намаляват държавния си дълг, но те нито създават работни места, нито икономически растеж. Това е причината тези държави за момента да не успяват да спечелят подкрепата на обществеността, от която се нуждаят, за да се самоподдържат.
Нещо по-лошо: заставянето на правителствата систематично да нарушават обещанията си от изборите и да прокарват еднакви политики, независимо от политическата им ориентация, също подкопава легитимността на националните политически институции.
Това вече го наблюдаваме в страните, в които се извършваха интервенции - политическите системи демонстрират признаци на умора (Испания и Португалия) или разпад (Гърция и Италия). Междувременно, преобладаващата нагласа в страните-кредиторки, където също няма икономически растеж, е че членките от юга са тежко бреме, разхищаващо и без това оскъдните ресурси и спъващо техния собствен напредък.
Именно в контекста на тази преплетена и с недоверие неприязън, ЕС трябва да извърши максимално бързо належаща политическа и икономическа интеграция.
Еврото е спасено, но няма да оцелее в дългосрочен план без банков съюз, който да включва механизми за справяне с кризи и общоевропейско осигуряване на депозитите. Нито пък би оцеляло без подобаващ бюджет, колективизация на дълговете и много по-ефективна координация на икономическите политики.
Тези решения обаче изискват точно това, което не достига на Европа сега: доверие в ЕС и взаимно доверие. Или мускетарският принцип - един за всички, всички за един.
За да проработи европейската идея, гражданите от Севера и Юга - от държавите-кредиторки и държавите-длъжници, от центъра и периферията, трябва да бъдат склонни да "снабдят" европейските институции с адекватни финансови инструменти и правителства.
Освен че трябва са ефективни, те трябва да разполагат и с демократична легитимност. Ала за да могат данъците на един немец да подкрепят спестяванията на един испанец, а данъците на един испанец - на един грък или португалец, имаме нужда от доверие в Европа. А в момента точно това тотално липсва.
През юни 2014, само след една година, европейските граждани ще бъдат призовани да гласуват. Ако доверието им към ЕС не бъде възстановено дотогава, може би ще ни очаква неприятна изненада. Спасяването на еврото е от ключово значение, ала то е средство, а не крайна цел. Крайната цел са гражданите: без тях еврото няма особен смисъл.
