Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Студенти, бдете

Оплетени сме със салфетки, силикон и ланци Снимка: Fame.bg
Оплетени сме със салфетки, силикон и ланци

Живеем миг за миг, секунда за секунда. Оплетени сме със салфетки, силикон и ланци. Искаме да ни оценяват достойно, но никак не се намираме с достойнството си.

Искаме да открием жената на живота си, но линеем из чалга клубове. Искаме да получаваме високи заплати, но не знаем къде се намира библиотеката. Когато някак получим високата заплата, изхарчваме я по своя си начин: да натрупаме моментни изживявания с краткотрайна годност. 

Ние сме консуматори, потребители, баркод

Търсим мехлем за душата и се отбиваме в мола или фитнес центъра. През цялото си студентско съществуване не разбрахме как се гледа театър и как се поръчва книга в библиотеката. Виждаме "Александър Невски" само от прозореца на маршрутката. Вземаме изпитите си благодарение на уикипедия, на късмет, с подсказване, преписване и предлагане на услуги. 

Разбира се, с известни изключения!

Започнахме да остаряваме още докато сме студенти. По броя на депресиите изглеждаме съкрушителни. Отвикнахме да разговаряме, да откриваме нещо ново всеки ден. Свикнахме да бъдем ограничени, загубихме приключенските си души. Не познаваме съседите в общежитието.

Мълчим в асансьорите и гледаме в стените. Не отваряме вратата на дамата с препълнените куфари и не благодарим за отворената врата. Заключихме се в хладилника, в етикета на опаковката. Концентрирахме се в документи, сметки и олекване. Но какво олекване само!

Не живеем, а живуркаме

Съкратихме мечтите си във фитнес и кол-центрове, в партита с евтин алкохол, в мутренски епопеи, в молове, в младежки обмени. Превърнахме се в нищожества, които се ограничават от прагматизъм. Не спорим за идеи, а за пари. Не плануваме революции, а финансови проекти. Не водим дискусии с думи, не водим дискусии и с юмруци. Толкова сме жалки и безответни. Толкова страхливи. Толкова затворени. 

Нямаме за какво да се борим. Нямаме за какво да живеем. Живи ли сме!?

Разбира се, с известни изключения! Говорим за титаните от едно време, но не можем да стъпим на техните рамене. Страх ни е да не паднем отвисоко. Когато страдат нашите родители, баби, дядовци, когато правителствата крадат, когато политици се слагат на мутри, когато бедността расте, когато не направиха нищо за образованието и бъдещето ни, просто си зарихме главите в пясъка с надеждата бурята да отмине и ние пак да сме добре.

Да остане нещо за пиене, нещо за хапване и нещо за чукане. Какво пък толкоз, ще живеем и с буркани, ще живеем и на кредит. Свикнали сме да се измъкваме. Това е единственото ни достойнство. Качеството на мекотелите. 

Научихме се да съществуваме на минимум, на минимум рискове, на минимум изисквания, на минимум тишина. 

Оценяваме човека според банковата сметка, според големината на джантите, според фасадата на къщата, според кубиците силикон. И всичко това научихме безпрепятствено в Студентски град, в нощната дискотека, в местната кръчма, от телевизора, от вестниците, от приятели.

Научихте ни всички да следваме една култура, от която се срамувате. Позволихте ни да бъдем това, което вие никога не успяхте да бъдете и сгрешихте, защото всяка крайност носи унищожителна вреда.

Говорите ни за Ботев, за Левски, само по празници. Отбелязваме ги празнично във Фейсбук. Решихме, че е достатъчно. Колкото е достатъчно признанието на другиго, когато знаеш, че си недостоен. Да бъдеш като Ботев. Да бъдеш като Левски. Да бъдеш буен огън от размисли и действия, преминал сумати препятствия за своя идеал.

Вечно ги търсим, вечно ги чакаме и Ботев, и Левски, и никак не намираме пътя да бъдем поне малко като Ботев и като Левски. 

Докога така? Докога?

Отвреме навреме искрено съжаляваме, че сме това, което сме. Че сме заринати с лайна, че сме зацапали цялата работа. Че сме продукт на печелбарския фундаментализъм. Някакви капачета. Натиснеш ги и ще изпукат.

Че нямаме бъдеще. Че нямаме идентичност. Кога ще се научим да бъдем заедно? Да бъдем солидарни, да бъдем луди за живот, за разговори, за идеи, за пътувания, за спасение? Кога ще се научим да бъдем същински звездни паяци със синкава светлина на сърцевината?

Най-четените