В продължение на разговора дали заслужаваме да сме в ЕС или не, се замислих и над друг въпрос, който се породи в разговора ми с една българка, живееща в САЩ, Боряна Георгиева.
Въпросът е каква е причината за комплексите и агресията на българина?
Защото едва ли някой ще отрече, че българите стават все по-агресивни и все повече се комплексират: живеем, непрекъснато напомняйки на всеки колко сме велики, как историята ни започвала още преди хиляди години, а държавата била основана през 681 г.; как докато германският император Карл V говорел на немски само с конете си, апостолите Кирил и Методий били създали и разпространявали старобългарската писменост и т.н, и т.н.
Разбира се, да не забравяме и че България граничи със себе си, че българите са най-интелигентната нация и др.п. А това, че нямаме сериозни достижения в световната литература, изкуство, наука и техника е резултат от световен заговор. Или в краен случай - дело на тъмна балканска завист.
Редица автори са се упражнявали в опитите си да разберат този български характер. Или дали характеропатия не е по-точната дума? В разговора си с Боряна в началото на 2010 г. се запитах в един момент дали това не се дължи на факта, че ние сме на чужда територия.
Да помислим откъде са дошли предците ни - живели са си някъде в Централна Азия, може би около реката Волга, докато в някакъв момент поради различни причини са решили, че не им се живее повече там и искат да идат някъде, където е по-лесно.
На пръв поглед - нормално, всеки се стреми да живее по-добре, по-угодно, както се казва напоследък. И какво правят - идват на Балканите, където се сблъскват с една съвсем различна цивилизация - Византийската империя, с правила, императори, двор, школи и т.н. Че византийците са били по-развити в цивилизационно отношение от нашите предци, спор няма.
Липсата на правила... или по-скоро - правилата, които Ибн Фадлан описва като типични за волжските българи (и за които аз съм писал) са една от причините не само държавата да не може да просъществува дълго време, но и народът да нямат желание за бунт срещу поробителите. Колебаех се дали да не сложа думата поробители в кавички, защото много от наученото по история не е такова, каквото го знаем, но да не създавам допълнителни спорове...
Станислав Стратиев май беше казал, че на кръстопът хората строят ханове, а ние сме тръгнали да правим държава. Но какво да очаква човек от хора, които предпочитат да принесат в жертва на бога най-добрите си синове и дъщери, само и само да не ги гледат около себе си, защото със знанията и акъла си непрекъснато им напомнят за собствените им качества?
И така, попаднали на чужда територия, управлявана от сравнително по-напреднала цивилизация, ние се озоваваме в небрано лозе. Няма да се спирам подробно на хитростите на хановете, на поведението на царете, които се въртят ту на запад към Папата, ту на изток към Патриарха (нали си спомняте поговорката за двата стола?), само и само да получат по-големи привилегии от "големия брат".
В този ред на мисли, да не решите, че Георги Димитров и Тодор Живков са измислили "вечната дружба със СССР"; много по-отдавна е имало желание за такава дружба. С който и да е - стига да дава дарове, разбира се. Келепир да има, както проницателно отбелязва Алеко Константинов чрез устата на олицетворението на народа Бай Ганю.
Защо тогава се учудваме, че народът е стоял 500 години под османско робство? И че от време на време се повдигат въпроси дали е било "робство" или "присъствие".
И защо не се учудваме, че са трябвали близо 500 години, за да се появи Васил Левски - този толкова неприсъщ на характеристиката на народа човек, който се опита да стори невъзможното, заедно с другарите си - все млади и "луди" (по Вазов) хора. Много хора се чудят защо бил поставил четири въпросителни знака след думата "народе" в тефтерчето си, но май е по-добре, че не знаем със сигурност отговора на този въпрос, нали?
И в този ред на мисли, когато Вапцаров пише, че тази земя била чужда, критиците твърдят, че ставало дума или за фашистката България, или за това, че така признавал, че е македонец... Но може би Вапцаров е прозрял, че тази земя е чужда по принцип, а не заради конкретния исторически момент?
Не съм много убеден, че има смисъл от подобни мисловни занимания, но виждам спасение във факта, че българите по света се адаптират много лесно към условията, при които са избрали да живеят.
И обратното - чужденците, които идват в България, се приспособяват също толкова лесно - покваряват се, престават да поддържат чувството си за принадлежност към общността, към обществото.
Въпросът е как да се промени жизнената среда на територията на днешна България. Как може да се създадат трудови навици, да се създаде общество, което да е в основата на държавата.
Защото иначе нещата изглеждат много странно - на пръв поглед България е нормална държава, членува в Европейския съюз, в НАТО, изгражда отношения със съседите си. Но при по-задълбочено вглеждане, всичко това може да заприлича на един провинциален театър с треторазредни актьори. Бутафория някаква.
И колкото и да ми е жал за всички читави хора, чиито усилия биват хвърляни на вятъра в продължение на столетия, мисля, че "оправянето" ни (ех, как обичаме някой да ни оправи, а?) не може да започне без задължителния разговор, в който да разкрием същината на нещата - критично, без милост, в откровен диалог.
Проблемът е, че не виждам личностите, които в момента биха започнали този разговор. На теория това трябва да са политиците, но за съжаление на практика те не са личности, а лица, а в някои случаи и лица дори не са, а задници.
Народни будители няма, има само будали.
А без този задължителен разговор нищо няма да се получи - нито реформите ще са реформи, нито промените - промени. В края на краищата нали 20 години вече това правим, но без да започнем на чисто не става.
Докато хората масово не осъзнаят докъде сме я докарали, няма как да я подкараме по-нататък. Защото пътища до под кривата круша - много, но излизането може да стане само по един начин: с труд, къртовски труд, пот и кръв от мазолите по ръцете.
Този текст е под лиценз Creative Commons Признание 2.5 Неадаптиран.
