Уикендът отново отлетя, но този път остави у мен спомен, който няма да избледнее дълго време.
В слънчевата съботна сутрин се радвах на спокойствието, което предстои цели два дни. Нямах план, просто исках да си почина. Но така изневиделица ми дойде едно предложение за следобедно развлечение. Приятелят ми, който е брейкър - или по-скоро b-boy (определението, на което държи), предложи да отидем на "Break Fusion"."Брейкинг контест за участници до 18-години" - пишеше на флаера.
Първоначално щях да откажа, обикновено не ходя с него на такива мероприятия, защото той също участва, а не ми се нрави идеята да си стоя сама сред десетки непознати хора. Но поради възрастовото ограничение, този път щеше само да гледа и така у мен се породи леко колебание.
Помислих си и, че щом по-голяма част от присъстващите момчета ще бъдат до 18 години, аз с моите 22 няма на какво толкова да се насладя... Имайте предвид, че едно такова събитие си е изключително изкушение за женското око. Бибоите са едни от най-хубавите момчета, да не говорим какви тела имат - а събрани на едно място, обикновено не са за изпускане.
В крайна сметка, надделя желанието ми за един по-различен следобед. С това дойде и големият проблем - какво да облека. На тези "ивенти" не ходят случайни хора, почти всички там се вълнуват от хип-хоп културата. Нали знаете, дрескодът е кецове, суитчър, шапка с козирка... Можех, естествено, да отида на високи токчета с кифленско-елегантен вид, но определено нямаше да се впиша. Пък и човек трябва да се облича според ситуацията.
Така се сетих за бесните ми тийн години, когато и аз ходех с широки дънки и кофти прическа. Изрових от праха забравените черни кецове, купени някога с толкова любов, и после насила забравени заради университетския живот. Все още блестяха със същото величие, трябваше им само малко освежаване. Изрових и един позабравен суитчър, любимата раница и вече бях готова...
Събитието се проведе в читалище в жк "Младост" в София. 16 отбора по трима души. Тегли се жребий за батълите (ех, колко терминология знам), това прави 8 батъла в първи кръг, т.е. всеки отбор участва в една битка срещу друг отбор и победеният отпада от състезанието, а победилият отива във втори кръг, където се случва същото и така докато накрая не остане само един.
Видях неща, които не бях предполагала, че ще видя - деца и младежи, толкова мотивирани и отдадени на това, което правят. Момчета и момичета с хъс и желание за победа, същевременно желание да покажат какво са научили с много труд и просто да се забавляват.
Точно така, имаше и момичета, колкото и малко да бяха - те се опитваха наравно с момчетата да танцуват и да изпълняват сложните "пауър" елементи. Личеше си, че някои от тях го правят някак насила, сякаш не им идваше от вътре, а просто за идеята да бъдат в такава среда и център на внимание, което обикновено е мъжко, но въпреки това ги подкрепям.
Две от тях ми направиха много силно впечатление. Мъничко момиченце - дребничко и слабичко, но с толкова енергия! Беше дошло чак от Варна. Естествено, не можеше да се сравнява с уменията на другите, но това не е важно. Важни са желанието и упоритостта, смелостта на това дете и пътят, който е избрало да поеме. Дори да не стане най-добрата брейкърка, поне възгледите й за света не са чалгаризирани и идолите й не са изкуствените фолк "певачки".
Но момичето, което ме разтърси, мисля, че нямаше и 11 години. Наричаха я Queen Merry и можеше наистина много. Беше напълно достойно да се съревновава с голяма част от момчетата там. Владееше пауър елементи като трак и хеликоптер - хората, които разбират, знаят за какво става въпрос, а за тези, които не знаят, мога само да кажа, че това са неща, непосилни дори за някои вече добре тренирани бибои.
Може би не до съвършенство, но щом сега ги може, представете си, когато стане на 16-17 години. Адмирацията ми към това дете беше безкрайна, а публиката просто не спираше да й се радва и да я подкрепя.
Траен отпечатък в съзнанието ми остави едно момче в инвалидна количка. Беше с отрязани крака. Когато се подготвяше поредната битка и то зае мястото на участник в един от отборите, почти всички занемяхме. Аз лично си помислих, че просто иска да гледа отблизо. Водещият дори го попита поне два пъти: "Ама ти ще се състезаваш, така ли?". Даже и след повторното "да", в очите на водещия още се четеше недоумение, но даде начало на батъла.
И така всички станахме свидетели на нещо невероятно. Момчето слезе от количката си без никаква помощ и показа невероятни неща, използвайки ръцете си. Няма как да бъде описано, трябва да бъде видяно. Това момче, заедно с най-малкото момиченце, бяха дошли чак от Варна и бяха в един отбор. Те преминаха във втори кръг. Знаете ли какво означава това? Отбор, състоящ се от малко момиченце, момче инвалид и едно нормално момче, победи противника си, което в началото изглеждаше невъзможно! Това си заслужаваше да се види.
Това е моето доказателство, че волята и желанието, вярата и упоритостта, силният дух правят видимо невъзможното - възможно! На организаторите - браво, на участниците - още по-голямо браво, на победителите - честито! А на хората като мен - трябва по-често да ходим по такива събития - там поне за малко можеш да се откъснеш от пошлостта, чалгата, порнографията и простотията, които безмилостно ни задушават в схватката си.
Пояснение: Тъй като не съм специалист, а просто случаен наблюдател, моля да бъда извинена, ако съм проявила некомпетентност в терминологията.
