Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Отпуск за скръб, загуба и развод: възможно ли е?

Можем ли да изравним психичното здраве с физическото Снимка: iStock
Можем ли да изравним психичното здраве с физическото

Когато миналата седмица премиерът на Нова Зеландия Джасинда Ардърн въведе три дни допълнителен платен отпуск за жени, преживели спонтанен аборт или мъртво раждане, както и за техните партньори, това доведе до широк международен отзвук.

Самата новина заслужава внимание по ред причини, но освен всичко друго, защото демонстрира как една държава може да прояви завидно висока емоционална интелигентност - нещо, на което повечето страни по света (България включително) може само да завиждат.

Но защо не и да подражават?

По думите на депутатката Джини Андерсън, която е внесла предложението в новозеландския парламент, "скръбта, която идва с аборта не е болест, а загуба, която изисква време - време, за да се възстановиш физически, и време да се възстановиш психически, и то време за възстановяване заедно с партньора".

Напълно вярно. Скръбта в не по-малка степен от болестта инвалидизира човека. В добрите случаи - само временно.

На теория в България също може да се ползва специален отпуск при смърт на роднина по права линия, роднина по съребрена линия до втора степен и роднина по сватовство от първа степен. Т.е. ако дядо ви почине, законът ви гарантира правото да си вземете два дни платен отпуск, за да започнете да се възстановявате от загубата.

За спонтанен аборт и мъртво раждане в закона не пише нищо. Вероятно жената получава болничен от лекуващия я лекар, но няма разписана гаранция черно на бяло.

Болничен, а не отпуск, може би защото загубата на дете се отнася повече към телесното, но дали е така?

Колкото до болничния лист, днес можем да ползваме такъв, ако се разболеем от COVID-19 или друга остра вирусна инфекция (ОВИ, както се пишеше на ученическите извинителни бележки), ако си счупим тибията или ако ни сполети внезапна, опустошителна диария.

Това е чудесно, защото означава, че социалната система признава, че да ходиш на работа с надробен крак, обилно повръщане и ковид-инфекция не е ОК. Ако постоите малко в кабинета на общопрактикуващ лекар обаче, ще видите, че при него/нея валят молби (а понякога и заповеди) за издаване на фалшиви болнични листове.

Някои пациенти просто искат да си починат, защото са се преуморили и не искат да си гърмят платения отпуск (макар той да се дава именно за такива случаи). Или са се издразнили на шефа си, че не ги пуска да отидат на почивка и са решили да го "цакат с болничен".

Има обаче и една друга група хора, които прибягват до фалшив болничен, защото са в състояние на временна нетрудоспособност поради причини, които според законите у нас не предполагат, че човек може да ползва отпуск по болест.

Човек, чието куче е починало предния ден, може да е абсолютна емоционална развалина, тотално неспособна да извършва работните си задължения.

Човек, който преживява тежък развод или раздяла, също не е най-работоспособният служител на земята.

Човек, който е в траур заради наскоро загубен близък приятел, ще успее да свърши толкова работа, колкото и ако е с гнойна ангина и 40 градуса температура. 

Съществува една огромна палитра от причини за временна нетрудоспособност, които не са разписани в МКБ X*, нито в DSM IV**. Ето защо това, което се случи в Нова Зеландия, е огромен успех и нагледен пример за човеколюбива политика.

И въпреки че на пръв поглед българското трудово законодателство също е добронамерено към човешката мъка и болест (все пак разполагаме с безкрайните две години платен отпуск по майчинство, през които майката може необезпокоявана да минава от депресия в депресия, докато пуска в Instagram снимки с коментари колко е щастлива), от ъгъла дебнат някои неприятни изненади.

Наскоро шефката на "Св. Иван Рилски" - психиатърът Цветеслава Гълъбова, съобщи пред медиите за случай, в който нейна пациентка, получила болничен лист с диагноза "депресивно разстройство", е била понижена в длъжност непосредствено след връщането си на работа в българско министерство.

Преди няколко дни д-р Гълъбова каза в интервю за bTV, че често работодателите манипулират служителите си с психични разстройства и услужливо им предлагат да напуснат под предлог, че трябва "да щадят здравето си".

Не знам дали имате реална представа колко точно скандално е това.

В държава, в която все още не се прави ясно разграничение между "психиатър", "психолог", "психотерапевт", "психопат" и "психар", не е чудно, че се наблюдава дискриминация по признак психично здраве.

А това е жалко не само заради това, че дискриминираното лице е жертва (което е вярно по презумпция за всяко дискриминирано лице, независимо от признака), а и заради самите работодатели и общественото разбиране за психичната болест въобще.

Повечето хора с т.нар. чести психични разстройства (тревожни разстройства, депресивни състояния, фобии, зависимости) са способни и талантливи служители и могат да функционират социално не по-зле от своите "здрави" колеги. Така, както обостреният гастрит или сменената тазобедрена става не би следвало да повлияят на качеството на работата на пациента, така и лекуваният депресивен епизод или агорафобията не го правят.

Снимка: iStock

Да, пациент с паническо разстройство може да получи паник атака в офиса и да се наложи да повиси в тоалетната, да изпие някакъв бензодиазепин или дори да си тръгне, но не може ли това да се случи и при хора, психично здрави като волове, които могат да получат остри коремни болки или дисекация на аортата във всеки един момент?

Разбира се, нюансите не са маловажни, а разликата между епизодични паник атаки и ендогенна депресия, например, е огромна. Но принципът на дискриминиране остава същият. Много по-лесно е човек да каже на работодателя си, че е със сменена тазобедрена става, отколкото че е диагностициран с депресивен епизод.

Та какво срамно има в това, че ставите ти се скапват? Това не зависи от теб и не те дискредитира като личност и служител, нали? Случва се.

Това обаче не е валидно за психичното благосъстояние, за което масово се приема, че е еднолична отговорност на човека, която не зависи от външни фактори. И ако е компрометирано, става дума за лигавщина или слабост. За некомпетентност и нестабилност. Неадекватност и невъзможност за поемане на отговорности.

Приемаме, че е нормално държавата или работодателят да покрият финансово дните, в които не можем да работим, защото кашляме и ни тече носът, но ни се струва странно те да го правят, когато страдаме емоционално, преживяваме загуба или сме загубили временно смисъл и опора в живота.

Това превъзходство на физическото страдание над психичното и душевното, издава една осакатена емоционалност на социално ниво, чието поддържане никога няма да ни изведе в Едемската градина, в която не тегне стигма над психичното.

Помните легендарните думи на Екзюпери, вкарани в устата на лисицата, която казва на малкия принц, че "...най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите". Често са валидни и за здравословното състояние.

Може пък пандемията, която разпространи честите психични разстройства като горски пожар, да стане двигател на промени в това отношение.

Нека гледаме позитивно. Нали това се правеше, когато човек се чувства потиснат?

*МКБ 10 е абревиатурата на Международна Класификация на болестите 10-а ревизия, последно издадена януари 2007 г. МКБ-10 е общоприетата класификация за кодиране медицински диагнози разработена от СЗО.

** DSM IV е американският еквивалент на MKБ 10.

Най-четените