Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

За какво ни събудиха будителите?

И защо е толкова труден въпросът как се празнува Денят на народните будители Снимка: YouTube
И защо е толкова труден въпросът как се празнува Денят на народните будители

Първи ноември е Денят на народните будители. До тук добре. Но какво означава този празник?

Това е въпрос, който хиляди деца си задават всяка година и така и не могат да получат адекватен отговор. Причината е, че дори хората, които настояват той да се празнува, не са съвсем наясно каква е стойността му.

За децата е достатъчно, че няма да учат - с това се изчерпва за тях смисъла на Деня на будителите. Смутен малчуган ще се включи в някоя новинарска емисия, за да смотолеви някакви сухи фрази, които са му набити в главата с идеята да звучат родолюбиво.

Бедата е, че онова, което за мнозина българи минава за родолюбие, е всъщност един банален патетизъм, изпразнен от съдържание и дълбочина.

Тоталитарното наследство е оставило спомена за манифестациите, за висенето прави пред паметници и полагането на венци. Под строй. По задължение. Не е важно защо, важното е, че така са ни казали.

А символите? А паметта на хората, която уж почитаме? Делото им? Тях кучета ги яли. Важното е да се отчете присъствие, да се покаже "че сме били там".

Показността и това да те видят, че си "там", са се превърнали в същинския смисъл на подобни празници - "там съм, следователно съществувам", ако можем да си поиграем с фразата на Декарт. Но какво от това, че сме там, когато не знаем защо сме "там" и какво точно правим.

Същата логика като социалистическата "нулева безработица" или безсмисленото висене в офис за отчитане на дейност - важното е да присъстваш в списъка и да си се чекирал на входа.

За съжаление, уважението и преклонението към дедите ни, но онези, истинските, вътре в сърцата ни, ги няма.

Няма го чувството за благодарност, искрено и неподправено, като онова, което пет годишен мъник изпитва към Дядо Коледа. Същият този Дядо Коледа, когото никога не е виждал и никога няма да види, но това не пречи да е благодарен и да се надява.

По същия начин вие никога няма да видите Петър Берон, Васил Априлов, Анастасия Димитрова, Неофит Бозвели и Петко Славейков, но това не бива да ви пречи да им бъдете благодарни.

Ще кажете, че за разлика от Дядо Коледа, Будителите ни са реални личности. Но дали? В момента интернет и общественото пространство са пълни с всякаква шарлатани и самозвани "историци", които сеят безумие и лъжи за нашата възрожденска история.

В тази пагубна среда как да кажем кое е истина и кое - легенда? Ако приемем някои от нелепиците, които може да прочетете за спасяването на катедралата Нотр Дам от Кольо Фичето, и за милионите (ако не и милиарди), които Раковски бил дал на братя Георгиеви, то тогава с какво тези образи са по-различни от Дядо Коледа? Чудотворци, вълшебници, светци - описанието пасва едно към едно.

Празникът на Народните будители трябва да е ден, в който всеки от нас да погледне вътре в себе си и да си даде сметка колко много дължим на хората, които са поставили основите на просветата и духовността на българския народ.

Хората, които с кръв и пот са вадели залъка от устата си, за да може в селото им да има училище, за да може да се купят книги за читалището или притвора на църквата да бъде спасен от разруха.

Будителите са хора, лежали по затвори, малтретирани, измъчвани, убивани и прокуждани, които са поставяли преди собствения си живот вярата, че да даваш знание на другите е най-висшето призвание.

Днес се чувстваме светци след два DMS на 17777. Как ли трябва да се чувстват онези, които градиха училища и читалища, бориха се да запазят вярата и езика си и не се отрекоха от идеите си дори и при най-страшни мъчения? Сигурно като богове.

Само че когато четеш спомените им, когато видиш цитирани думите им, там няма гордост, а само смирение и дори упрек към самите тях, че е можело да сторят още, че силите им са стигнали само за толкова, но трябва повече.

Именно тук прозира разликата между сегашните и тогавашните българи.

През XIX век в българските земи е имало достатъчно хора, които да не са комформисти и да не приемат скромното си съществуване като чаша, която е задоволително пълна. Имало е готованци, както и сега, имало е продажници и предатели, но е имало и хора с мисия, цел и път и те не са се страхували да го вървят - въпреки че е трънлив, стръмен и често смъртоносен.

Народните будители са живото доказателство, че българите могат да изградят свое образование, църква и културна идентичност в чужда държава, въпреки волята на султани, императори и крале. Въпреки предателите, чуждопоклонниците и готованците.

Примерът, който ни дават, е, че с мрънкане и оплакване наистина до никъде няма да стигнем; че ако продадем идеите и вярата си в бъдещето за 30 сребърника или за еднопосочен билет от летището, няма да бъдем с нищо по-добри от онези, които просто свиват ръце и се примиряват; че оправдания като "трудно е" и "няма време" са просто едни извинения, криещи всъщност липсата на желание и убеденост; че "нямаше кой да ме научи" и "нямаше кой да ми покаже" са просто параван за собствената ни липса на амбиция и желание да бъдем по-добри и по-можещи.

Накратко, както отбеляза сполучливо една моя съученичка в гимназията, оправданията са като дирника - всеки ден си ги мъкнеш със себе си.

В Деня на народните будители ние трябва да бъдем благодарни - благодарни както за саможертвата на тези хора и за канския им труд, така и за шансът, който техните кръв, пот и сълзи са откупили за нас.

Шансът да имаме светско, модерно образование. Шансът да имаме свой собствен език и литература; Шансът да можем да мерим сили с най-великите научни школи по света със самочувствието на народ, който много е получил, но и много е дал.

Да се отричаме от тези шансове означава да петним паметта на своите предци, да обезсмисляме техните жертви и да принизяваме техните достижения.

Във време, в което социално, икономически и политически българите са смазани и поставени на колене, единствено образованието и просветата могат да ни изправят и да ни помогнат да получим справедлив и достоен живот, за който всички мечтаем.

Поколения политици-преходници положиха кански усилия да сведат образованието в България до поредния обслужващ сектор.

Според популярния виц, "два чийзбургера, картофки и кола" е това, което обикновен човек казва, когато види доктор по българска филология. Стремежът към знание и просвета в страната ни е превърнат в тъп виц от шепа изживели времето си номенклатурчици, които минават за лидери на просветната класа.

Времето на тези динозаври е отдавна отминало и наша работа е чрез гласа, волята и амбицията си, да прескочим юрата, кредата и палеолита и да преминем в съвременната епоха, където образованието е общодостъпно, качествено и практично.

Постиженията на нашите будители преди 200 години ни задължават днес ако не можем да извървим стъпките им със същата висота, то поне да спрем да тъпчем на едно място и бавно да потеглим напред. Често се плаче, че вече нямало Славейковци, Вазовци и Каравеловци. Дали?

Как да разберем дали Патриархът на българската литература през 21-ви век не дреме на предпоследния чин до прозореца, задушен от абсурдния хорариум по литература, неспособен да чете и мисли креативно, а не със заучени соц разсъждения отпреди половин век?

Откъде да знаем дали един млад Васил Златарски не се бори с превратностите на часовете по история, неспособен да разкрие пълния си потенциал - потенциал, който някой ден ще пренапише и преосмисли миналото на народа ни.

Ядрени физици, химици и молекулярни биолози, програмисти, хирурзи и космонавти спят по скамейките. Лишени са от насочваща, грижовна, дори ако щете будителска ръка.

Лишени са от вниманието на родителите си, затънали в работа, сметки и кариери. И най-сетне, лишени са от собствената си амбиция, защото нито те самите, нито някой друг се е постарал да им обясни каква е ползата от просвещението и какви врати ще им отвори.

Пробуждането на един човек за живота е дълъг и сложен процес, който отнема поне първите 18 години от живота му. Отговорността за това пробуждане, подобно на доктрината за Бог, е триединна - индивидът-семейството-учителите.

Всяка една от тези три части носи равна отговорност за крайния резултат. Ако един от трите компонента отсъства, единствено и само ясният и осъзнат стремеж за победа, знание и успехи, може да измъкне индивида от блатото на нищетата, смачканото самочувствие и робуването на чужди икономически и политически интереси.

За съжаление, в страната, в която живеем, има твърде много фракции, които не желаят изобилие от образовани индивиди и това е болезнено ясно за всички.

Новото "в Белене" за неудобните е нещо, което познат учен нарича "обезвъздушаване" - изолиране, игнориране и задушаване на онези умове, които отказват да вървят в зададения от статуквото коридор.

Изборът е или да продаваш зарзават на пазара, или да изстискаш последните си спестявания и да заминеш в чужбина, където да се съсипеш от работа, но да успееш да реализираш мечтите си. Там, но не и тук.

И така, най-сетне, да отговорим на въпроса от заглавието - за какво ни събудиха будителите?

Събудиха ни за ползата от образованието, от високата култура, от четенето и писането, от смятането и мисленето. Събудиха ни за нуждата от прогрес, от амбиции, от непримиримост и вечен стремеж към по-високо качество.

Събудиха ни за нуждата от критичност, от мислене и от задаване на неудобни въпроси. Събудиха ни от политически унес и от сляпата вяра, че някой друг трябва да ни оправи, че едно такова "оправяне" отвън носи само физиологични белези, но не и културни, социални и душевни.

Събудиха ни за силата на собственото ни слово и наука и за огромната тежест, които те могат да оказват върху останалия свят.

Събудиха ни, а дали очите ни ще останат отворени или отново ще потънем в лепкавия сън на посредствеността, това вече зависи само от нас.

Най-коментирани

Най-четените