Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Реквием за туршията

Жал ми е за туршиите ни, накрая все кофти вкус остава в устата Снимка: Getty Images
Жал ми е за туршиите ни, накрая все кофти вкус остава в устата

Нарочно, байно, турих това заглавие и нарочно така по народному започвам, да не можеш да разбереш изпървом накъде бия.

То ясно, че тоя тъпанар (аз това) се опитва да е ироничен, ама за патриотизма ли, за интернационалния либерализъм, или просто Мастършеф е гледал снощи - все още е мъгляво.

Ако те загубих като читател - сполай ти, важното е че трафик направи, няма да те мъча повече.

Свикнахме си ние веднага всичко да е ясно и да се знае - тоя с трибагреника - лош, оня с роклята - и той. Единствено трябва да преценим кой от кои лоши е - от нашите или от техните. Нужни са секунди за тая работа, хипоталамусът произвежда някакъв ензим и реакцията е готова. Бум!

И при туршията е горе-долу така. Точно нея имам предвид, нашата си българска туршия. И толерантен либерал да си, и серт консерватор - туршия знаеш какво е, сега да не спорим на чушките пипер ли викаш.

Рецептата е ясна. Взимаш нещо свежо. Да кажем Димитър Маринов ще мариноваме. Човекът е расъл, зрял при съвсем други условия, ние наготово го получаваме. Не е да кажеш да сме го избутали до позицията му, както бутаме Гришо примерно.

В Зелената книга на американското градинарство го има, но, така де, не изнася филма на плещите си, викаш.

Не играе две роли примерно и няма двеста листа реплики, както сме свикнали да е при асъл актьорите. Четирилистно растение е някакво, даже не знаехме, че го имаме.

Средата им там си е солена, няма нужда да добавяме. Холивуд е целия в сол; против уроки ли ръсят, да няма лед ли - тяхна си работа. Промени им се любимото бело, сега се солят един друг, та чак пресоляват манджата.

Но ние нашия Митко го взимаме от тая солена почва и му добавяме малко нашенска захар. Ама леко. Няма компот да правим. Оставяме го така известно време, сладичко да ни стане. И после добавяме киселината. Туршия без киселина не става. Така че сипвай, байно, ние нашите туршии ги обичаме кисели. И зелцето така обичаме. Или ти, викаш, кисело зеле не ядеш, линия пазиш. Само гроздето ти е вечно киселко.

Знаеш ли, то даже тая киселина не е оцет или нещо подобно. Ние самите сме се вкиснали ужасно.

Ония там бацили, дето ни заквасваха киселото мляко, сещаш ли се? Ние сме сега това, ама мутирали. И всичко, до което се докоснем, гледаме да го вкиснем, да го пресечем. Пък после ако става за ядене - добре. Ако не - все тая.

И така, по тая древна бабина рецепта, пак си направихме туршия. Да киселее вкуса, даже да нагарча. Такава е традицията, нищо, че Вашата баба, господине, е била от хайлайфа и трибагреник не е вяла по журовете.

За какво ти ги пиша всички тия излишни метафори, ти и без това не ме харесваш, та сега хептен. Исках само да ти кажа, че навън взе да се запролетява, зелено става, мартеници тия дни ще вържем, ако позволите. И някои зеленчуци е добре да се консумират свежи, натурални.

Карай, че не са по твоя киселичък вкус.

Аман от тия туршии, и без това не ги затваряме хубаво, та бомбират повечето. Затова е такова тъжно заглавието, жал ми е за туршиите ни, накрая все кофти вкус остава в устата, толкова кисельоч сме налели.

А реквием го сложих, понеже звучи небългарско. И понеже наш Митко играе класически музикант, не хамалин. Иначе тук се използва думата „панихида". Много повече ни отива на характера да опяваме.

   

Най-четените