Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

То при нас не е починало...

"Ние сме едни черупки", каза бащата на тригодишното момченце, което почина преди няколко дни.
Чували ли сте по-зловещо описание на това в какво се превръща човек, когато надживее детето си? Снимка: webcafe.bg
"Ние сме едни черупки", каза бащата на тригодишното момченце, което почина преди няколко дни.

Чували ли сте по-зловещо описание на това в какво се превръща човек, когато надживее детето си?

"Ами ние сме направили всичко - то при нас не е починало!"

Не спирам да си го повтарям вече два дни. И изражението на онзи, който го произнесе в телевизионен ефир, не мога да забравя. Лицето на д-р Димитър Калайков, зам. директор на "СБАЛ по детски болести д-р Иван  Митев", една от двете болници, където родители на тригодишно дете потърсиха медицинска помощ, за да го излекуват. И откъдето в същия ден, но отчайващо късно, детето в е изпратено в "Пирогов", за да… за да почине там.

Да припомним, доколкото е възможно делово, хронологията на събитията.

В СБАЛ по детски болести, където са “направили всичко”, семейството идва два пъти в един и същи ден. Първият път дошли сутринта в девет, силно изплашени от състоянието на детето си. Тръгнали си два часа по-късно, защото така и никой не го прегледал. Не е ясно дали това се дължи на недостиг на свободни лекари или на обикновено нехайство, но който и да е от двата случая, налице е сериозен проблем - или организационен, или морален.

След неуспеха в Педиатрията семейството отива в клиника “Лозенец”. Там детето е прегледано и изпратено за лечение у дома. Второто посещение в същата тази ДЕТСКА  болница, е по-късно следобяд на същия ден, когато следва ново влошаване на състоянието на детето вкъщи. Този път семейството чака във фоайето на болничното заведение два часа, води административни спорове със служителите, и след като отказва да си тръгне, болното момченце все пак е прието.

Толкова късно, защото по думите на същия д-р Калайков, нямало свободно легло. А по свидетелствата на родителите, защото леглото било резервирано за "някакъв човек", който щял да дойде да си го заеме на 15-ти ноември.

Вече приет за болнично лечение на едно от общо шестте, повтарям ШЕСТТЕ, легла в реанимационното отделение на Педиатрията, състоянието на малкия пациент се влошава изключително бързо. В крайна сметка това и налага той да бъде транспортиран с линейка до болница “Пирогов”, където евентуално да направят чудо и да го спасят. Там, малко по-късно, въпреки усилията на лекарите, тригодишният живот приключва.

Да, наистина д-р Калайков, добре и точно го казахте - “ТО” при вас не е починало...

Трудно е да не си емоционален в такива случаи. Защото колкото и да се опитваш да залагаш на професионализма и фактите, зад случаи, когато в мирно време, в двасет и първи век, в европейска държава от вирусна инфекция умира дете, се застава със сърце. Родителски се застава, човешки.

Моите деца и аз сме имали своите приключения из българската здравна грижа. Срещали сме всичко - от тотално безхаберие и липса на обикновена човечност, до истинска професионална грижа и всеотдайност, за които няма да спра да съм благодарна. Слушала съм колко виновни са родителите, че си лекуват децата у дома, че не търсят лекарска помощ, а бабини илачи. Съгласявала съм се колко случайно попаднали хора има в лекарската професия. Заставала съм зад справедливите искания за медиците за по-нормални условия на труд и заплащане, защото съм убедена, че имат това право.

Този път обаче съм съвсем объркана. Предполагам така, както е объркано и обществото, което преживява тази трагедия. Този път няма как да обвиним родителите, че са закъсняли, защото не са.

Иначе щеше да е много удобно - в подобни случаи винаги е най-лесно виновни да са родителите. Особено, ако са твърде млади или са от малцинствен произход! Е, не и в този случай. Тогава?

Влязох в сайта на “СБАЛ по детски болести д-р Иван  Митев”. Снимки на разни инициативи в болницата, тук таме портрети на шефовете на отделенията, описание на апаратурата, новини, последната от които е от февруари тази година.

Отворих раздела, в който се очаква да се запознаем със специалистите, работещи тук. Има подраздел, озаглавен “Видни педиатри”. Кликам на него. Изписва се “Видни педиатри”… и толкова. Нито едно име, нито една биография, нито една снимка. Невидими хора, които са много видими само, когато зависиш от тях на място. И които престават да съществуват, не си вдигат телефоните, излизат в болнични или просто не считат за нужно да застават пред обществото, когато трябва да отговарят за (без)действията си.

Удивително е мълчанието откъм тези институции, когато се търси вина. Точно толкова, колкото е удивителна и тихата удовлетвореност, че смъртта на едно дете по документи няма да се води при тях. Изненадващо снощи проговори и педиатърката, която в крайна сметка е прегледала и накрая приела детето. Твърдо убедена е, че е постъпила професионално. Не се чувства виновна.

Докато се ровех в хрониката на тази предизвестена детска смърт, интернет ми припомни други два подобни случая само от тази година. В началото на 2019 година почина 1-годишният Преслав от Плевен.

Историята е подобна - температура, притеснени родители, нощно посещение в болница, където дори жената от регистратурата спи, а кабинетът на лекаря е заключен. После пак частна клиника, връщане вкъщи, след това държавна болница, висене по коридорите и... фатален край.

На четиринайсти юли отново тази година си отиде още едно дете на годинка. Здраво, право, върнало се със стомашно-чревен вирус от море. Консултация с личен лекар, пак частна клиника, после университетска болница, детско отделение, кръвни изследвания. Хоспитализирани са в девет вечерта, което е повод в болницата хубаво да им се накарат, че са дошли по това време (късно!) и че изобщо са се обърнали към тях. Слагат една банка с нещо си на малкия пациент, а в 6.30 сутринта той вече гори от температура и гледа в една точка.

В следващите три часа се опитват да го върнат към живот... с шамари. Няма реаниматор, няма и дефибрилатор в цялата болница. Няколко дни след смъртта на детето министърът на здравеопазването назначава проверка в болницата. Не знаем какви са резултатите от нея - поне аз никъде не успях да намеря информация за това. Както и за последствията от смъртта на малкия Преслав, отишъл си при сходни обстоятелства пет месеца по-рано.

За една година ей така, без да са хронично болни или физически слаби, без да живеят в страна от третия свят, без да са от малцинствен произход (защото родителите цигани  обичайно сме свикнали априори да приемаме за немарливи и следователно виновни в такива казуси) си отидоха три български деца.

И ако ме питате кой е виновен, имам какво да кажа! Виновна е безумната система, която позволява некомпетентност.

Тази, заради която една педиатрична клиника може да разполага само с шест легла за реанимация, а друга да няма дефибрилатор. Същата, която е допуснала болни деца да висят по коридорите на болниците с часове. Която е направила възможно като в хотел да се резервират болнични легла за “един човек”. Да, системата е виновна.

Но системата сме ние! Системата са всички онези, които ползват стетоскопите си като аксесоари, белите си престилки като мантия за непогрешимост, а Хипократовата си клетва - като стъпало, от което да се чувстват по-значими от пациентите си. Виновни са административните мишки, които виждат само цифри и алинеи там, където трябва да виждат човеци.

Виновни са всички онези организации за защита и подкрепа на деца, пациенти и какво ли не, които никога не поеха каузата на семейства, претърпяли такава нелепа загуба. И всички ние сме виновни. Че си плюем в пазвите да не ни застига подобна съдба, а после гледаме бързо да забравим всичко, че и без това са ни много тегобите. Виновни сме, че никога като хора, като майки и бащи, като граждани не застанахме зад гърба на тези родители. Не излязохме на улицата, за да покажем, че ни пука. Не поискахме промяна. Не разбрахме дори, че тези родители дори не искат нищо друго, освен никога повече и с никого това да не се случва.

"Ние сме едни черупки", каза бащата на тригодишното момченце, което почина преди няколко дни.

Чували ли сте по-зловещо описание на това в какво се превръща човек, когато надживее детето си? Аз не съм. Надявам се, че всички заставали на пътя на тези убити родители, когато са търсили помощ за децата си, също ще го чуят. Защото иначе от  “то при нас не е починало” до "ние сме едни черупки" се разпростира огромна бездна.

Нарича се безчовечност.

Най-четените