Жените хич не обичат да им се бъркаме в работите. С моята се скарахме кой ще направи по-хубава баница. Обещах да изчистя всичко след себе си и я пратих на кафе.
Провеждам светкавична консултация с майка - ми то било толкова лесно. Слизам до магазина. Купувам кори, бира, петрохан, сирене и малко фъстъци.
Качвам се. Забравил съм яйца. Пак долу.
Взимам цигари, но на асансьора се сещам за яйцата. Връщам се. Вир вода отново съм вкъщи. Олиото е свършило. Яко псувам.
Сещам се, че имам сланина - ето ти мазнина.
Тавата е заета с пържоли и трябва да я измия. Упорито търкам с гъбката, но няма голям ефект, а и верото почва да ми свиди. Изплаквам я за последно - ръцете ми са червени, а в мивката все едно някой е повръщал гъбена супа.
Навсякъде е мокро и плочките се пързалят. Взимам яйцата и в този момент се хлъзгам, хващам се за сушилника... много лошо решение... повличам го върху себе си на земята.
Порцелан, стъкло, човек - в едно цяло. С порязани пръст и чело почиствам.
Слагам първия лист, настъпвайки нещо остро. Викам с все сили, вадейки парчето - бинт, йод (който разливам върху телефона си), превръзка с картоф (нали се слага за рани) и съм готов.
Кокошите яйца съм опазил някак (за моите не е сигурно), почвам да ги чупя майсторски в един оцелял кастрон. Повечето съдържание излиза отстрани, но го събирам с шепи. Има черупки, но те са полезни против кръвно и слаб слух.
Мачкам сиренето... не... ще ползвам миксера. Едната му бъркалка не се побира вътре. Какво пък... включвам... Господи... торнадо - в окото си имам жълтък, а в ухото 200 грамова бучка сирене, котката Ивелина ме гледа отстрани цялата оклепана, сякаш сега е излязла от утробата на майка си - казва едно тъжно „мауу", оттегляйки се за миене.
Разделям криво-ляво листите, изтърсвам останалата плънка, нареждам парченцата сланина и бой във фурната. Изпивам една бира на екс предоволен от себе си.
Обръщам се - от печката излизат гъсти кълба черен дим, все едно съм запалил гума.
Кулинарното ми произведение се запалило (бях му сложил малко уиски за вкус) и сега оживяло се мъчеше да бяга от горещината. Позатиснах го малко, но в крайна сметка го измъкнах. Изгорен на две места оглеждам черната си баница - прилича на капак от улична шахта.
В тоя момент любимата се прибра. Точно както по филмите си изтърва торбите при гледката - рядка кочина, парчета въглени, разтвор от яйца, сплъстена котка и един мъж върнал се от битката за Сталинград.
Оттогава мога да влизам в кухнята само ако питам.
* Текстът на Никола Крумов е публикуван в профила му във Facebook.
Чувала съм, че в казармата имало израз:"Имаш желание, остави"
Що разказвате историите на някакви имбецили, които очевидно едвам кретат в живота що се отнася до това да е оправен. Ако си оправен в тоя живот нямаш проблем да направиш една смотана баница - не само мога да готвя всичко което си поискам - пробвал съм от бьоф строганов до боб или пиле с ориз - всичко ми се получава, мога да сменям маслото и филтрите на колата, гуми и тн, да извършвам по елементари технически процедури в апартамента (ако имах оборудване можеше и с по-трудните да се оправя, но не ми се дават пари). Подобни истории са описани от хора, които след като могат да направят такъв бардак правейки една пиклива баница, очевидно са неорганизирани, некоординирани и тн. Гответено не е по-различно от ремонтирането на неща, от подреждането на неща, от работата /каквато и да е тя/ - проста процедура, която се случва ако насреща някой мисли какво точно прави.
Кафето, верно се поизчерпахте. Тая история я четох в блиц.бг миналата година. Напоследък е доста тъпо в кафето.
Голяма простотия!!!
Като гледам коментарите, очевадно хуморът на Крумов не е за масово ползване. Или поне не е за тук.