Събуждам се в 8. Работният ми ден започва чак в 11, затова решавам да се издокарам. Събудила съм се в прекрасно настроение, днес е дошъл моментът за онези високи токчета, които все отлагам. Тъжно ми е за тях, сигурно са развили поне една форма на клаустрофобия в тесния им картонен дом под леглото ми.
Като типичен разумен градски човек моят ракетоносител към работното място се нарича "Метрополитен". Въпреки че спирката към цивилизацията се намира на около 300 метра от вкъщи, аз излизам 10 минути по-рано. Повтарям, с токчета съм.
Слаломът започва. Пет-шест обърнати плочки, една широко отворена шахта, симпатична бабунка на пешеходната, която прескачам с еленски скок и в безхайхилсови дни.
Вече съм в метростанцията. Сдобила съм се само с няколко одрасквания по новите обувки, но отдалече не се забелязват. Влакчето пристига. Усещам различни погледи, които пронизват тялото ми. Жена на средна възраст цъка с език, други две девойки тихо нашепват "тая за к‘ва се мисли и къде ще ходи облечена така", двама-трима пича ме заглеждат, а едно момиче със съчувствие ме пита "как успяваш да се движиш".
Пристигам на най-оживената метроспирка - "Сердика". Все още съм в статус feeling good. Тропкам със задоволство, докато не се изпречва поредното препятствие. Улицата е "Денкоглу", огромни дупки, тротоарите са заети от други строежи, колите много, клаксоните на макс.
Един от майсторите ми подава ръка, защото мърдане няма. Прескачам, какво да правя. По време на упражнението се понадупвам, подобно на домашно животно, извършващо физиологична нужда. Лелките от съседното денонощно се хихикат, ама не като японки, а едно такова злорадо. Поне майсторите не ме теглиха с въже. Продължавам.
Остават само 100 метра. По единствения цял бордюр, балансирам с кафе в ръка, както онези яки пластични жени в цирка с въжето. И най-сетне акостирам пред работния ми дом.
Вдишвам и издишвам преди да разтворя вратата. Развихрям се и си действам по ежедневните задължения. Само се моля да не ми се наложи да изляза извън мокетния комфорт и равнинност. Чувствам се красива! В края на работния ден си правя снимка за спомен, защото в близките 10-тина дни надали ще причиня отново този маратон на краката си, обувките и най-вече душата си.
Преди да прекрача прага се обаждам на приятелка, за да събера информация за пътната настилка и да получа жокер затова откъде аджеба мога да се измъкна с по-малко щети.
Вървя отново към любимия ми Метрополитен. Походката ми е много далече от секси. Съсредоточила съм се на макс. Ако не бързах толкова, може би било добре първо да опипвам плочката с въртеливи погалвания с крак, както при танго, за да разбера колко точно се клати и накъде, а чак после да преценя дали мога да рискувам и да пристъпя.
Качвам се в метровлакчето. Моят герой. Заемам блажено и нагло две седалки. Прибирам се у дома. След кратка почивка е време за оглед на щетите. Все още хубав чифт обувки. От две капачки съм останала само с една.
Но какво, нали все още имам две обувки и обущар в квартала. Ще работя и ще си купя нови. Едни очукани токчета не могат да очукат настроението ми.
PS: Този разказ посвещавам на всички хора, които не спират да бачкат и да си купуват нови обувки, да ги носят с кеф и усмивка, лавирайки между дупките на живота. Помагайте им, не е лесно да се извисяваш всеки ден сам. И скъпи дами, ако много се сдухате, пишете ми! Знам един реновиран тротоар, ще ви го покажа, а може би в бъдеще ще направим група, в която да си споделяме снимки на човешката градска среда. Не сте сами! Знам, че сме много!
