Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Фантастични социални гафове и къде да ги направим

Оппа, този SMS не беше за тебе... Снимка: Pexels
Оппа, този SMS не беше за тебе...

Вървиш по улиците на непознат град и ужасно ти се пикае.

Тук тоалетна, там тоалетна, няма тоалетна. Положението отива на зле. Виждаш паркиран хладилен камион. Прикриваш се зад каросерията и тъкмо си започнал да се облекчаваш, когато камионът потегля и изведнъж се оказваш фронтално срещу група третокласници и тяхната учителка.

Ако само можеше земята да се отвори и да те погълне!...

Земята не се отваря, но затова пък се събуждаш. Ура, било е само сън - от онези, от които се отърсваш с въздишка на облекчение, понеже не си се изложил наистина по такъв нелепо-ексхибиционистичен начин.

Когато обаче конфузните ситуации се случват наяве, няма как да се събудиш и да си кажеш, че, ето на, подсъзнанието ти пак ти върти мръсни номерца.

Реалността ежедневно предоставя също толкова предизвикателства пред чувството за срам на съвременния човек, колкото и фройдисткото му "To". Да живееш днес в която и да е заселена с други хора точка на света, значи да се засрамваш - ако не постоянно, то поне по-често, отколкото ти се иска.

Случки като гореописаната - да те видят, че пикаеш насред улицата въпреки всички камуфлажни мерки, които си взел, са постъпки, които класифицирам като гафове от класически тип.

Макар че само допреди два века барони и бронеси в бързо индустриализиращия се Лондон са изхвърляли съдържанието на нощните си гърнета през прозорците или са се облекчавали направо на улицата.

От друга страна обаче, да си дама и да покажеш глезен посред градското тържище, докато си купуваш алабаш или пъстърва, се е считало за скандално поведение.

В 21-и век ние, модерните уриниращи хора, които щедро показваме глезени, независимо от пола си, обожаваме да флиртуваме с мисълта, че никога преди не сме били по-свободни и разкрепостени в поведението си, удобно игнорирайки уроците по история за нравите по времето на Римската империя.

А дали наистина е така?

Eто само няколко примера за социални faux-pas*, които ни карат да се чувстваме като хлапета, на които обществото метафорично забива звучен шамар.

"Имате ли дете, което играе тук?"

Светът е голям и големият лош педофил дебне отвсякъде. Това вероятно е така, а и като се има предвид колко филми сме изгледали, в които непознат чичко с фалшив мустак, лоши намерения и бус за сладолед отвлича детенце на път за училище, разбираем е страхът на родителите. А оттам и желанието на целокупното общество да опази скъпоценния живот на така лесно поддаващите се на изкушения малолетни.

Заради параноичния страх да не би около децата да се навъртат наркодилъри, ексхибиционисти и педофили, престоят на детска площадка с чаша кафе и брецел, но без дете, се е превърнал в обществено порицаемо поведение.

Като бях в Ню Йорк преди няколко години, помня, че се бяхме уговорили с един приятел да се видим в градинката на ъгъла на 48-а и 10-то авеню. Когато пристигнах, го заварих да виси на тротоара, до един трафопост. Беше видимо стресиран.

Обясни ми, че както си седял на пейка край детския кът, разсеяно наблюдавайки как хлапетата се люлеят и ядат пясък, две жени застрашително го приближили и го попитали: "Кое е твоето дете?"

"Нямам", казал, просто чакам някого. Хайде тогава, казали войнствено-настроените мами, събирай си партакешите и ходи да чакаш на друго място, иначе ще извикаме полиция.

"За майки с малки деца и инвалиди"

Познат ви е, разбира се, този обозначителен знак на входа на обществените тоалетни. Само че колко от вас се замислят преди да влязат в санитарно помещение, предназначено за тези определени групи хора, при положение, че не ви се чака на опашка пред другите тоалетни?

Сконфузването обаче да излезеш освежен и с бодра крачка и да завариш пред вратата навъсен човек в акумулаторен инвалиден стол може да се сравни само със засрамването от това да извървиш 30-те метра от тоалетните до масата си в ресторант и чак тогава някой сервитьор да ти подшушне услужливо, че полата ти е загащена в чорапогащника.

"На колко стана малката принцеса?"

Не че те интересува, обаче като срещнеш за първи път от Х месеца насам позната, тикаща пред себе си бебешка количка, от теб се очаква да възнаградиш плода на утробата й с цялото си внимание и непринудено възхищение.

И тук на помощ идват класическите и напълно безсмислени риторични въпроси и възклицания от типа на "Къде си ти, сладурко малка?"

Докато изблиците на умиление поддържат родителката щастлива, всичко е наред. В момента обаче, в който сгрешиш пола на бебето, небето притъмнява и въздухът замирисва на Яворовата градушка - "да беше мор, да беше чума," пък най ми било гняв майчин. Този гаф може да бъде сравним по сериозност на последствията само с грешката да наречеш някой ирландец англичанин.

"Сори, не беше за теб"

Колко съдби са били поставяни на кръстопът, колко приятелства - прекършвани като стъбло на цвете и колко животи са били съсипвани заради сгрешен получател на есемес!

Имах една приятелка, която все уж случайно минаваше покрай заведението, в което обядвах, уж само за малко сядаше "да ме види" и уж, само за да ми направи компания, си поръчваше пица пеперони. Накрая се оказваше, че си е забравила (уж!) портмонето вкъщи/ в офиса/у майкини.

Един ден след поредната такава уж-среща, след която аз бях платила цялата сметка и то не на ужким, написах есемес на сестра си. Или поне възнамерявах да го изпратя на нея. "Познай кой пак се появи "случайно" в пицарията? Нелчето, разбира се! Този път обаче смени репертоара и каза, че е забравила да изтегли пари, обаче имала 2,50, ако ги искам."

Разбирате накъде отива историята, нали?

"Ми няма го тука другарят Пешев!"

С тази заядливо изречена реплика от българския филм "Оркестър без име" героят на Павел Попандов се опитва да засегне Рени (Катето Евро), намеквайки, че е била натресена на оркестъра им от ръководителя на културния дом, д-р Пешев, но не защото я бива като певица, а понеже му е фаворитка "по тънката част".

Може би най-най-най-големият социален гаф, който човек може да сътвори в днешни дни, е да използва служебното си положение, за да намекне, че иска или направо да си поиска секс от представител на предпочитания от него пол.

Проблемът в случая не произтича от това, че въпросният представител не е склонен на подобна генитална саможертва в името на личното си благополучие. Проблемът е, че рано или късно на "Рени" й писва да е без вила, три платинени кредитни карти и медийни заглавия с нейното име и затова изказва "другаря Пешев" пред всички.

Списъкът с грешки в етикета, които всички ние допускаме, но на които днес, повече от всякога, се гледа с лошо око и могат да имат неприятни последици, не се ограничава само с изброените пет.

Някога считани за съвсем нормални въпроси, продиктувани от просто човешко любопитство, днес се категоризират като скандално нетактични.

Оригването по време на официална вечеря, здрависването с ръкавици и носенето на къси панталонки без бандаж отдавна вече са задминати от други поведенчески "престъпления" като покашляне в метрото, адресиране към някого без местоимението за пол, което е избрал за себе си, и пропуска да лайкнеш поредната глуповата снимка във Facebook профила на някоя приятелка.

Уви, оказва се, че днес повече от всякога сме толкова ограничени от всички писани и неписани правила за поведение, както на живо, така и в социалните медии, че е просто невъзможно да бъдеш хем адекватен социален индивид, хем Пипи Дъгото Чорапче... или Мерилин Менсън.

*Faux pas (фр.) - погрешна стъпка; проява на неприемливо социално поведени

Най-четените