"Как може да има такива хора?", промълви годеницата ми сякаш не толкова на мен, колкото на себе си.
Беше хладна неделна сутрин, а поводът за възмутения ѝ коментар бяха събитията, случили се няколко минути по-рано. Мястото на действието - един от кварталите в широкия център на София. Бяхме предвидили ранно пътуване, но то очевидно щеше да почака.
Пред входната врата на блока стоеше възрастна госпожа, която на нашето "Добро утро!" отговори по възможно най-неочаквания начин: "Ей там има една паднала жена", докато сочеше към съседния блок.
"Обадихте ли се на 112?", попитах. "Не" - кратко и ясно, обяснение не последва.
На площадката, водеща към другия блок, имаше още двама души - единият разгряващ след сутрешно тичане, а другият - излязъл на разходка с кучето. Никой от двамата не предприемаше нищо за тялото, намиращо се на има-няма 10-15 метра от тях.
Всъщност се оказа паднал мъж, не паднала жена. На челото му се забелязваше рана, а на почвата под нея имаше петно от засъхваща кръв.
Вече бях набрал 112, когато пръстите на мъжа се размърдаха и той лека-полека започна да идва в съзнание. "Мислех, че съм се прибрал", отсече, а по разнеслия се аромат стана ясно, че причина за стоварването му по лице вероятно е поетият предната нощ алкохол.
"Аз си тръгвам, чао", каза най-накрая доближилия се зяпач с кучето, сякаш за да предаде щафетата, въпреки че полезността му до момента беше нулева.
Не знам колко време беше стоял, гледайки тялото в тревата, без да си мръдне и пръста да отиде да го провери. Дори кучето му изглеждаше по-ангажирано.
Припадналият пък заяви, че не иска да чака линейка, въпреки раната. За да разбуля представите ви за "мръсен пияница", подчертавам, че се оказа интелигентен, възпитан възрастен мъж, който ако не беше ситуацията, може би щеше да изглежда дори спретнат.
Проблеми от битово естество довели до решението да прекали с чашката, а прибирането му към дома било осуетено от комбинацията "земна гравитация + алкохолно опиянение".
Както го успокоих, на всеки се е случвало, на всеки може да се случи. И не визирам само това да се напиеш като свиня.
Всъщност на всеки от нас може да се случи да се озовем на мястото на този човек, с лице, заровено в земята, с рана на главата от падането, без възможност да извикаме или да поискаме помощ.
Това, което възмути годеницата ми, а сега - когато го премислям - ядосва и мен, е пълната неебателност, ще прощавате подбора на думи, която хората наоколо проявяваха към тялото. Сякаш всеки, погълнат от собствените си задачи - куче, тичане, разходка? - не можеше да отдели 30 секунди, за да се увери, че притежателят на това тяло най-малкото е жив.
Да види има ли нужда от линейка, няма ли. Да помогне.
Предугаждайки протестното "Той си е виновен, бил е пиян", контрирам с въпроса: ами ако причината не беше алкохол? Ако беше инфаркт, инсулт, друго здравословно състояние?
Един живот може да зависи от тези 30 секунди.
Толкова трудно ли е да се пренебрегне сеирджийското зяпане, да се потуши инстинктивното "не искам да се замесвам" и вместо това да се прояви минимална човечност?
А и причината за ситуацията да е препиване, както беше в този случай - пияните също са хора.
В пиковия купонджийски период в студентските ми години, преборен от евтино уиски захърках в квартирата на колегата, който беше редовен домакин на нашите стоплящи сърцето (и черния дроб) сбирки. Докато другите продължаваха с фалшивото си пеене и безконтролното си пиене в другата стая, аз лежах по гръб, завит с вестници - начинът на по-трезвите да ме накажат за това, че рано съм предал фронта.
"Повръщаш", каза ми друг колега, реанимиращ на съседното легло. Осъзнал думите му, станах и отидох до терасата и се сбогувах с всичко изпито - неприятна сутрешна изненада за съседите на домакина ни.
Ако другият слаб пияч в компанията не ми беше дал знак, можеше да се задуша в собствената си студентска глупост.
Проблемът ми, разбирате, не е с пияния мъж, разбил главата си близо до блока ни. Проблемът ми е с онези, които не му обърнаха грам внимание, и онези, за които това е ОК.
Не отидох при него, не звънях на 112 и не го придружих до входа му, за да пиша после статия по темата или статус във Facebook, за да се хваля колко голямо сърце имам. Направих го просто защото така е редно.
Защото ми се ще да вярвам, че ако някой ден, поради някаква причина ми прилошее, случи се нещо и се озова по лице в калта с разбита глава, някой ще направи същото за мен.
Дори да е случаен минувач, бегач или кучкар.
А не да разчитам, че наоколо ще има пиян, като онзи мой колега от университета, който да се окаже по-човек от трезвите.
