Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Мразя да работя. Ако не работя, ще се мразя повече

Това е тъжната истина - хората имаме нужда да се трудим Снимка: Getty Images
Това е тъжната истина - хората имаме нужда да се трудим

Кое е едно от най-основните неща в живота ни, което всеки мрази и обича, което хем не иска, хем не може без него, хем не понася и хем е толкова свикнал с него, че само след дни или седмица му липсва? Не, не е интимната половинка и семейният живот, другото най-важно е - работата.

Колко пъти сте установявали, че не искате повече да работите, мечтали сте за момент, в който няма да си причинявате стреса, преумората, нервите, скандалите, рутината, досадните колеги и шефа? Всеки месец, всяка седмица, всеки ден?

Дори и щастливците, които имат добре платена работа, която с удоволствие вършат, поне веднъж годишно си казват: Ако можеше да не работя...

...какво всъщност щях да правя? Дни, седмици, години.

Естествено, на повечето хора им се налага да се трудят по очевидната причина - да се издържат. При тях неходенето на работа е единствено хипотетична мечта, на която могат много скромно и сдържано да посветят няколко минути размисъл след особено гаден работен ден и няколко питиета.

Но има и немалко хора, дори и в България, които могат да си позволят от финансова гледна точка да не работят - половинката им изкарва достатъчно, имат дивиденти, които им генерират някакъв месечен доход, или пък са наследили пари. Но ходят на работа всеки божи ден, защото отдавна са си дали сметка, че просто няма какво друго да правят, ако не работят.

Защото след като помечтаем и се заречем цял живот да си почиваме, отказвайки да работим, огромната част от нас се сблъскват със шокиращата реалност - ежедневното полагане на труд е от основно значение за поддържането на физическото и психическото ни здраве. Но за това обикновено си даваш сметка, чак когато останеш без работа.

Или имаш възможност да не работиш напълно легално - например заради бременност. Не една или две жени, планиращи да заченат, са чакали с нетърпение момента, в който ще могат да спрат да ходят на работа, и ще се отдадат на почивка.

И когато този момент дойде, установяват, че ако не искат да навредят на себе си и бебето, е най-добре да продължат да ходят на работа.

Защото алтернативата е да стоят вкъщи, да се тъпчат, психясват и висят в bg-mamma. Да се обездвижат и полудеят от скука, защото и без това в шестия месец нямаш твърде интересни занимания на разположение като пътуване, активен спорт и кръчми.

Социалният ти живот се свежда близо до нулата, а опасността да затъпееш безвъзвратно расте ежедневно. И се налага с въздишка да приемеш ориста - просто продължаваш да ходиш на работа.

По подобен начин стоят нещата и с всички останали, че и по-зле. Дори и тези, които трудно скучаят сами със себе си; дори съзерцателните типове, които са в състояние да гледат точка в тавана с часове и това да ги кара да се чувстват добре; дори хората с план - "ще пътувам, ще спортувам, ще уча езици, ще се занимавам с благотворителност, ще си копам градинка" - се сблъскват с основния проблем.

И той далеч не е основно в ширналото се време, което се чудиш с какво да запълниш.

Той е в изолацията, в която попадаш, и рано или късно от идващото усещане за непълноценност, понижена самооценка и рухнало самочувствие.

Дори и работата ти да е гадна, дори да си последната дупка на кавала в йерархията ѝ, цялото ни общество и целият съвременен начин на живот са центрирани около работното място. То не е само източник на доход, но и основното място за социализация, за усещане за общност и група, нуждата от които са присъщи за хората - ние сме стадни животни.

На работа човек научава клюките, обсъжда всичко - от личния си живот до геополитиката, там сравнява часовника си и се позиционира в координатната ос, оглежда се в света и се развива - както професионално, така и в лично отношение, чрез контактите и съществуването в група.

И когато това го няма, той просто изпада в изолация, оказва се извън стадото и то нито му дава самочувствие и усещането, че е част от нещо, нито му задава посока за развитие и усъвършенстване. Това започва да влияе и в личните отношения и контакти - несъзнателно неработещият се самоизолира и от приятелите, и дори семейството си и променя начина, по който общува и приема и приятелите, и близките си.

Започва да се чувства ненужен, безполезен и безинтересен. Втора ръка.

И забелязва, че както всички декларират, че мразят да работят и че му завиждат, така и започват да го забравят и да гледат на него като на паразит, който не допринася с нищо за общото. Дори го съдят под сурдинка, просто защото не е прието да не се работи. Трудът е обществената норма, а хората са така устроени, че не приемат лесно различните.

И най-накрая неработещият установява, че е спрял на едно място, докато светът продължава да се движи. И се налага бързо да се качи отново на влака, ако иска да е част от живота.

Затова - мразете работата колкото искате. Но не спирайте да се трудите - това е базова потребност, за съжаление.

   

Най-четените