Хайде да не се лъжем - 15 септември е празник основно в очите на хората, които нямат пряк досег с началното и средното образование.
Датата предизвиква радостни тръпки предимно у бивши и отдавна спасили се от системата учители, ученици, тук-там някой превъзбуден родител на първокласник и някое дете-мечта, което никога не е нашето собствено, а на позната на втората братовчедка по бащина линия, и за неговата любов към учебниците се носят легенди из половината град.
15 септември е най-обикновен ден, в който започна поредната учебна година. С изключение на първокласниците, останалите няма какво толкова да празнуват.
Нормално е да отбележат скромно вододела между лято и есен, свобода и безделие и връщане в учебен ритъм - с един "преходен" ден без много фанфари, но и без шоково влизане в клас с например пълна програма от 6 часа, първият от които физика.
Родители и образователна система обаче успяват да направят от 15 септември всичко друго, но не и плавен преход, за празник да не говорим. В най-добрия масов случай денят е белязан от досада, а в най-лошия - от неприятни чувства с дълбочина в джоба и душата.
200 лева
"Празнуването" започва около две седмици по-рано с невинно подхвърляне от госпожата, че ще трябва да се съберат 50-60 лв. за карта за новия пропускателен режим в училището и за помагала, а скоро към тях се добавя и първа екскурзия за дори още незапочналата учебна година.
Подобно съобщение винаги се подхваща с ентусиазъм от съществуващата във всеки клас група родители, на които още не им е писнало да вярват, че децата им са специални и заслужават най-доброто. В рамките на няколко дни сумата някак успява да набъбне двойно, че и повече, и да стигне например 200 лв. - за да има и за подарък за госпожата, почерпка на децата и за каквото се наложи по-нататък през годината.
Останалите родители немощно следят дискусията във Viber и кротко чакат наддаването да приключи до финална сума, която безропотно да внесат в касата на класа. Опитът им от предни години сочи, че съпротивата и аргументите, че училището не е място за нагъване на джънк, а за учене, са безсмислени.
Истерията
Тези 200 лева, естествено, нито са първата сума за учебната година, нито последната. Началото е поставено с купуването на химикали, тетрадки, моливи, нова раница, гуменки, клин и прочее.
Което, ако не си чак толкова организиран, се е случило уикенда преди 15 септември, когато освен теб за тези нужди са се сетили още около 500 000 родители и всички вкупом сте се блъскали в книжарниците, а след това и в още 10 други магазина, заклевайки се догодина да свършите тая работа най-късно през август.
После пак всички вкупом се озовавате пред кабинетите на личните лекари на децата за най-омразната от всички бумажки - здравният картон, в който неизменно, година след година, пише едно и също - кръвната група, алергиите и имунизациите на детето.
В предни години това беше гарнирано и с крайно отегчителни и протяжни родителски срещи, които неизменно приключваха със събиране на пари, но благодарение на коронавируса поне тази мъка е спестена на някои родители.
Тържеството
След подобен старт, самият ден 15 септември няма как да разочарова и е подобаващо неприятен. В София трафикът скача рязко, сякаш някой изведнъж е изпуснал вакуум. Заедно с бензиновите пари из въздуха витае и специфична трескавост и истеричност, а на човек му се иска просто да затвори очи и да ги отвори чак утре.
И то при положение, че цялата тази суетня е за да се присъства на тържество, което обикновено е някакъв фрийк парад на суетата, а училищният двор почти задължително е като изваден от книга със съвети как да избегнем модни престъпления.
Момиченца на по 8 години с накъдрени коси, неспали цяла нощ заради ролките на главите си, невероятни количества евтин тюл, тук-там сатен, пайети, лачени обувки, плюс отровно розови рокли с щампа на Елза и Ана от "Замръзналото кралство".
Тази година, конкретно, наситено розовото се оказа особено актуално и в него бяха решени и някои госпожи и родителки за ужас на по-претенциозната част от множеството по училищните дворове.
Картината допълват майки на високи токове, стоически стърчащи прави часове наред под слънцето на училищния двор, с непремерено тържествени рокли за случая и времето от деня и благодарни на съдбата за липсата на облаци, които да застрашат сешоара от вчера.
Момченца с китки, в костюми, вратовръзки и гелосани коси, които изглеждат като зверче в клетка, бащите им - хем преливащи от гордост, хем тайно поглеждащи часовника.
Превъзбудени баби и дядовци и събрана в периферията на двора рода до девето коляно.
Миризма на пот, тичинки от гладиоли, фон дьо тен и досада.
Патосът
И всичко това обилно полято с кух патос, на какъвто само закоравели училищни директори са способни.
Тържеството по случай 15 септември не се ограничава с химн и знаме. Директорът държи реч, наблъскана със "силата на знанието", "тайнството на книгата", "дух", "училищна традиция", пожелания към първолаците и прочее нищонезначещи, но пък задължителни изречения.
За ужас на най-държеливите може да има и програма с песни и танци, а ако си с особено лош късмет, големи амбиции и в "елитно" училище, за откриването на учебната година може да се яви я президент, я кмет и цялата работа да се проточи още повече.
Но това не е всичко - за финал на тържествената част следва още висене, тъй като това не е учебен ден. Децата влизат в класните стаи за добре дошли, да си получат учебниците и за първи наставления от учителите, но след това ги пускат да си ходят, още преди да е станало обед.
Родителите на по-малките деца остават да ги чакат на двора или в околните кафенета, за да убият още един час, в който да си разменят купища празни приказки на тема как прекарахме лятото и колко книги прочете или не прочете наследникът.
Случаите на зле прикрития синдром "моето гардже е най-хубавото" не са единични, но пък са идеален финал на подобен "празник".
Накрая панаирът все пак приключва и всички си тръгват, вперили взор в 16 септември. Първият наистина учебен ден, в който целодневният ангажимент към децата най-накрая ще приключи и държавата и общината ще поемат грижата за уплътняването на времето им.
