Една касова бележка обикаля из интернет като призрак и стряска дори и хората с по-широки пръсти и по-дебел портфейл.
Вдъхновена от нея, се замислих как ли би изглеждал обяд в заведението, от чийто касов апарат се ражда тази вайръл хартийка. И ето ни там...
... В Банско и в един ресторант, който се слави с ВИП име и ВИП клиентела.
Посрещна ме претенциозно резбована дървения и красива гледка към една от пистите. Докато попивах еклектиката наоколо, пред мен се появи дебело меню, чиито дървени корици криеха ламинирани страници с картинки.
Пластмасата им беше пожълтяла и отиваща към разлепяне, може би от прекомерно многото клиентела, докато разгръщането им оставяше по пръстите ми мазно усещане,
Заради това страниците леко ми се изплъзваха, а и никога не е добър знак да има картинки в менюто...
Започнах със супа, цена - 39 лева
В тъжното меню пише "Супа Велутата с целина" и киселякът в мен отбелязва, че има правописна грешка. Очевидно някой из кухнята се е сетил за френския сос Велуте - копринен бял сос с фино и пипкаво приготвяне.
Само че тази мисъл е пробягала през главата му твърде бързо и не е успял да я хване и възпроизведе качествено.
Резултатът на думи е "Супа Велутата с целина", а в купата ми е бледа крем супа без много подправки и фантазия. Нелоша, отбелязвам наум, но за подобна сума пари небцето ми очаква експлозия от вкусове и изобретателност. Продължаваме напред...
Спагети "Карбонара" - отново 39 лева
Няма правописна грешка в името, казвам си, няма и изобретателност, повтарям като мантра.
Цената предполага прясна, току-що приготвена паста с органични яйца и качествена семолина, придружени от истинско гуанчале и пекорино.
И пак биха останали малко пари, разсъждавам, докато гледам красивата дълбока чиния пред мен, в която се мъдри черпак спагети с крайно пестелива гарнитура.
Пастата е от кутия, гуанчалето е бекон, пекориното е... пармезан, да речем.
През това време той си взе Талиателе Лобстер - 50 лева
Българската дума за омар е избягала досущ като мисълта за соса Велуте - тъгъдък, тъгъдък и в храстите...
Трябва да призная, че 50 лева за паста с истински омар е напълно оправдана цена, така че тук няма място за роптаене.
Място за роптаене има обаче, когато риба и морски дарове по българските уж елитни ресторанти имат отчетлив дъх на застояла по фризерите стока.
Или когато ястието с риба за много пари всъщност е приготвено с най-евтината бяла риба от вкаменено от лед пликче. Когато пастата е от шарена кутия, пицата е с брашно 500, каймата е тип "рога и копита", докато цените крещят "Дубай!", а качеството вика "Някоя квартална кръчма!".
Или когато по Черноморието питаш за прясна риба и ти отговорят: Лаврак. Действителен случай от Созопол.
С други думи, из българските заведения нерядко цакат с топла бира. А освен топла, е и скъпа.
А освен топла и скъпа, често е и прекомерно, неоправдано скъпа.
За съжаление в нашия ропот, че е топла, скъпа и некачествена, ресторантьорите засега не виждат градивна критика, а "уронване на престижа" и ни приканват да си похапваме у дома, като ни е скъпо.
Което не е толкова лоша идея, защото за тия пари - PlayStation петица!
