Знаете ли какво е сурикат? Най-лесно е да ви ориентирам с Тимон и Пумба от "Цар Лъв". Устатият Тимон е сурикат, завързал необичайно приятелство с брадавичестата свиня Пумба, с когото следват принципа "хакуна матата" (живей без грижи).
Преди години, може би вече десетилетие, в парк-остров "Свобода" в Пазарджик, намиращ се насред Марица, изградиха "зоокът". Именно сурикатите в него ме впечатлиха най-много.
Не сърната или козлите, какво остава за вижданите под път и над път патици. Не дори тигърът, който с умерен хищнически интерес гледаше опулените зрители около клетката си и обективите на камерите им.
Сурикатите бяха тези, които се настаниха трайно в моята памет, не само заради препратката към Тимон и детството, а и заради една очевидна особеност - някои от крайниците на малките животинчета липсваха.
Причината за ампутациите бяха измръзвания, причинени от температурните разлики между нашата страна и характерната за тях Южна Африка. Не знам дали наистина е било така - някой ми го обясни в онзи момент, после не съм го проверявал. Сурикатите с липсващи крайници обаче помня ярко.
Никаква "хакуна матата", даже напротив.
Сетих се за тези животни покрай новата божествена комедия от зоопарка. По Данте, ама не от Флоренция, а от Стара Загора - леопард по вид, беглец по природа.
Данте хвърли в смут държавата, като за кратко се измъкна от клетката си. За няколко часа беше по-важна новина от политически изказвания, наводнени пътища и прогноза за времето.
И как няма да бъде? Той е вдъхновение - между храната и свободата избра второто. След това обаче му показаха, чисто по човешки, че нещата не стават така, приспаха го и го върнаха в клетката. Дотук със свободата.
Яж манджата, която ти пробутваме, Данте, и надежда всяка тука остави!
В юнската неделя на Данте има някаква общочовешка алегория, но за животни сме тръгнали да говорим. И по-конкретно за това колко държим да ги набутаме в клетки, за да им се радваме после, да им метнем нещо за хапване през решетката, да им се поплезим или да си направим селфи с тях за фон.
С годините развих някаква неприязън към зоопарковете, особено онези набързо скалъпени и зле финансирани сборища от клетки, с които кметове се опитват да впечатляват избиратели.
Може би е от възрастта ми - колкото повече растем, толкова повече започваме да осъзнаваме смисъла на свободата и ни става неприятно да виждаме как тя бива отнемана от някой друг, бил той и животно, докарано от другия край на света.
Зоологическите градини, когато нямат за цел опазването на застрашен от изчезване вид, са връхна точка на човешкия воайоризъм.
Отломка от време без National Geographic. Поредният начин да докажем на себе си, че сме нещо повече от природата, когато съберем животни от цялата планета, от различни зони и климати, и ги набутаме в недвижим Ноев ковчег от по няколко декара.
Не за да ги спасим от потоп, а за да ги зяпаме.
Историята на зоопарковете може да се проследи до царските и императорски дворове в далечното минало, когато всеки военен поход е "откривал" нови земи и видове.
И докато преди век зоопарковете все още са били единственият начин да се доближиш до слон, камила или жираф, без да се натресеш на естествените им местообитания (нещо дори по-лошо, особено с пушка в ръка), то днес можем да гледаме ежедневно тези животни от екраните си - как живеят свободно, как се грижат за малките си, как ловуват.
Моралният спор около зоопарковете съществува още от края на миналия век, но у нас и до днес има фетиш към отварянето и поддържането (макар и поддържане на системи) на зоологически градини.
Или "зоокътове", когато площта и общинските средства не стигат, но все пак трябва да се направи нещо за избирателите, да има какво да снимат при разходка из града, да не се оплакват от липсата на работа и перспективи, и да не бягат към столицата или по-големите градове.
Не го разбирам. Особено когато целта на тези мини-зоопаркове и зоокътове не е съхраняването на даден вид, а просто в този или онзи малък град също да има екзотични животни.
Грях ми на сърцето, но наскоро, за пръв път от години, посетих зоологическа градина. Няма защо да го крия - като ще хвърлям камъни, първо да ударя себе си.
При това отидох в най-старата, тази във Виена до двореца "Шьонбрун". Въпреки масивната ѝ площ и на пръв поглед внимателните грижи към животните там, въпреки успехите в опазването и развъждането на дадени видове, въпреки че останах впечатлен от гледката на жив, крачещ жираф, пак не ме напускаше мрачното чувството, че гледам (и финансово подкрепям) нещо нередно.
В много от животните виждах нещо клето. Безмълвно страдание от робската съдба. Пък може и просто да ме е напекло и да ми се е сторило - беше горещ юлски ден, достатъчно гаден, че да ми прилошее по време на обиколката. Но представете си тогава какво им е било и все още е на някои от животните.
В един момент компанията се съобрази с мен и седнахме на сенчеста пейка пред остъклената фасада на една от секциите за маймуни. Мързелив гибон лежеше на едно дърво. Стояхме и се гледахме взаимно - маймуната, затворена за гледане, и маймуната, платила, за да я види.
Май тогава връзката ми със зоопарковете, започнала да окапва като измръзнали сурикатски крайници, се разпадна окончателно.
Не ме разбирайте погрешно - важна е ролята на зоопарковете за съхраняване и развъждане на видове, които иначе биха изчезнали пак заради нас, хората.
Проблемът е по-скоро в зоопарковете и зоокътовете, съществуващи колкото да ги има. Политическо-дивашки проекти, а не такива за опазване на дивото. В един момент може би е по-добре да кажеш "край", да преместиш животните в истински зоопарк и да затвориш врати.
От време на време по някой Данте бяга за кратко, за да ни го напомни.
Що се отнася до пазарджишките сурикати в неравностойно положение, не знам дали още са там, отдавна не съм посещавал Острова. Четох, че сурикатите могат да живеят между 5 и 15 години в дивото и до 20-ина години в зоопарк, така че може вече да ги няма. Поне онези.
Може би е по-добре за тях. Може би е по-добре и за нас.
