Как се става богат? Всеки иска да е богат, да може да си купи всичко, да не се тревожи за сметки и разходи, да бъде щастлив и уважаван. Това е представата на повечето хора за богатството.
Идилия, в която нямаш никакви проблеми.
Тази представа е напълно измамна. Ловък рекламен трик, изкован в работилниците на социалните инженери в САЩ и плътно вплетен в т. нар. „американска мечта", която се превърна в глобална такава през последните десетилетия.
Стремежът към парите като ценност и към това, което може да се купи с тях като видим измерител на успеха, е в основата на консуматорското общество. Една система на безкрайно растящо потребление и съответно производство в свят с крайно ограничени ресурси.
Идеята за богатството не само кара хората да търсят начини да го постигнат, но и да харчат над възможностите си.
Каква е разликата между това да си богат и да изглеждаш такъв?
Никаква, поне в краткосрочен план. А „в дългосрочен план всички сме мъртви", както отбелязва Джон Мейнард Кейнс в „Трактат по парична политика" от 1924 г.
Думи, които изглеждат цинично, извадени от контекста си. Но Кейнс е човекът с може би най-доброто разбиране за икономиката в историята.
„Но този дългосрочен план е подвеждащ показател за текущите събития. В дългосрочен план всички сме мъртви. Икономистите си поставят твърде лесна, твърде безполезна задача, ако в този бурен сезон всичко, което успяват да ни кажат е, че когато бурята отдавна е преминала, океанът пак е спокоен."
В макроикономиката това означава, че държавата трябва да се старае да държи промяната на стойността на парите под контрол, както без особен успех се опитват да правят големите централни банки в момента. И в САЩ, и в еврозоната, и в Япония има поставена цел за ценова стабилност от малко под 2% годишна инфлация. Никъде промяната на потребителските цени не е дори близо до тази цел.
Какво биха значели думите на Кейнс в света на обикновения човек?
Парите нямат значение, важна е стойността.
Сега, близо век след написването на трактата, това вече е видимо ясно. Да погледнем ситуацията в България в момента.
Обемът на депозитите в банковата система е рекорден. Спестяванията на частния сектор - бизнес и домакинства - възлизат на близо 61 млрд. лв. по данни на БНБ. В същото време кредитирането е в застой и то при рекордно ниски лихви - както по кредитите, така и по депозитите.
Очевидно количеството - и дори достъпността - на парите не решава проблемите в икономиката. По същия начин стоят нещата и за обикновения човек. Финансовите му проблеми всъщност не са свързани с пари, а със стойност, икономически дисбаланси и правни неуредици.
Това, което прави един човек беден, не е липсата на пари, а ограниченията, поставени от самия него или от социално-правната система.
Парите, сами по себе си, не са нищо повече от парчета хартия, пластмаса или метал.
Те обаче служат за измерване на стойността на нещата и за обмяната на тази стойност. Всичко, което има стойност, може да бъде измерено с пари. Това обаче не означава, че стойността на нещата се прехвърля върху парите.
Когато купуваме от магазина, ние плащаме с пари, но всъщност разменяме една стойност за друга. От едната страна е стойността на нашето време и труд, а от другата, стойността на ресурсите, вложени в продукта, както и на времето и труда на хората, които са го произвели и са направили възможно той да стигне до нас.
Дори когато става въпрос за печалба от лотарията, парите нямат значение. Печелившият всъщност получава малки части от времето и труда на всички, направили залози.
Шансът да спечелиш е нищожен, но въпреки това много хора участват с надеждата да станат богати. И всяка публично оповестена печалба се превръща във фактически довод на вярата, че забогатяването по този начин е не само възможно, но и лесно.
Какво обаче става със спечелилите? Често техните истории нямат нищо общо с „американската мечта". Парите им или стоят в някоя банка, или биват бързо и безсмислено похарчени, оставяйки печелившите по-бедни и задлъжнели отпреди да ги сполети „щастието".
Те получават пари, но не и знанието как да създадат стойност и съответно тя се изплъзва между пръстите им.
Неслучайно в масовите игри на късмета повечето участници са хора със сравнително ниски доходи. Малките разходи за влизане и огромните печалби обясняват този феномен. Ако хората не мислеха за пари, а за време и труд обаче едва ли щеше да е така.
Игрите на късмета са всъщност още един начин на функциониране на потребителското общество. Не само в България, а навсякъде по света.
Ако политическата класа иска да контролира обществото, тя се нуждае от зависими хора. Няма по-лесен начин за постигане на това от икономическата зависимост.
Най-зависими са бедните. А бедността се постига най-лесно с лошо образование и други икономически лостове (субсидии за тютюнопроизводство, например).
Това не е теория на конспирацията, а естествен процес на разпределяне на власт.
Властта на политиците винаги е отнета или дадена от народа. За жалост, заради комунистическото наследство, в Българя този процес е доста по-дълбок.
Той създава маса от хора, които приемат своята икономическа зависимост и отказват да правят каквото и да е било, за да променят статуквото. По времето на комунизма тази маса е била зависима от държавата, а сега зависи и от частни интереси.
В страна, където 40% от населението живее на прага на бедността според официалната статистика, стремежът към лесно забогатяване логично е масово явление.
Хората не вярват в собствените си възможности, не вярват в държавата, не вярват едни на други, защото са зависими. Но вярват в късмета и всякакви суеверия, опитвайки се да се скрият от неприятната реалност на това, че не контролират сами живота и нямат истинска свобода на избора.
Въпреки че шансът за печалба в повечето игри на късмета е приблизително равен или дори по-малък от този даден човек да го удари светкавица (който е около едно на 300 000), хората продължават да опитват. Често - въпреки сравнителни ниските залози - харчат повече, отколкото могат да си позволят.
Наистина няма начин всички да сме богати, но е възможно да имаме достатъчно средства, за да сме независими.
Това е въпрос преди всичко въпрос на промяна на мисленето. Когато става дума за богатство, трябва да мислим за стойности, а не за пари.
И при бизнеса, и при работата не са важни парите, а стойността, която създаваме. Има само един възможен начин за забогатяване и това не са игрите на късмета. Как се става богат?
Отговорът е - като увеличиш стойността на времето и труда си за останалите хора.
