Технологичните титани по света трупат някои от най-големите богатства в историята. Някои, като Марк Зукърбърг и Бил Гейтс, например, раздават повечето от тези пари за благотворителност.
И макар че има някои разногласия, общата реакция на този тип филантропия е позитивна. Бил Гейтс се радва на най-голямо одобрение сред значимите обществени фигури, а мнозина го приемат за топъл и компетентен човек.
Въпреки тези положителни възприятия обаче се намират и хора, които да приемат цялата тази благотворителност и филантропия като нещо далеч не толкова полезно, когато говорим за качеството на демокрацията.
Един от тях е професорът от Станфорд Роб Райх, който е директор на Центъра за етика в обществото към университета. Той представя аргументите си срещу раздаването на пари за каузи в книгата си "Просто давай: Защо филантропията убива демокрацията и как можем да се променим към по-добро". А тезата му може да бъде обобщена в едно изречение:
"Едрата благотворителност по дефиниция е плутократичен глас в нашата демокрация - упражняване на власт от богатите, която не подлежи на контрол и отговорност, непрозрачна е, насочва се от дарителите, постоянна е и се субсидира от данъците на обикновените граждани."
Макар днес подобно твърдение да звучи странно, в миналото далеч не са били малко онези, които са го защитавали.
"Ако погледнете назад към зараждането на огромните фондации в "Златната епоха на бизнеса", изградени върху огромното състояние на Ендрю Карнеги и Джон Рокфелер, създадените от тях организации са били изключително спорни по същността си и за това е имало сериозни причини", коментира Райх.
По думите му преди 100 години е царял огромен скептицизъм към благотворителните организации. На тях се е гледало като начин за измиване на ръцете от мръсните методи, с които богаташите са изкарали парите си.
"Едрата благотворителност е упражняване на власт и в условията на демокрация всяка форма на концентрация на влияние и власт заслужава критичен поглед, а не благодарност", заявява още смело Райх.
И Теодор Рузвелт, и профсъюзни лидери като Самюъл Гомпърс са критикували създаването на фондацията "Рокфелер". Противникът на Рузвелт на президентските избори, Уилям Хауърд Тафт, е критикувал законодателството, позволяващо съществуването на фондацията, като "закон за официализиране на Рокфелер".
Нашата ера не демонстрира сходен скептицизъм, въпреки финансовото неравенство, което е изначално условие за появата на такива огромни фондации. И все пак има тенденция този скептицизъм малко по малко да се завръща.
Други съвременни автори също се обявяват срещу новата филантропия - Ананд Гиридхарадас има сходен аргумент в книгата си "Победителите получават всичко: елитната игра на думи в името на промяната на света". Джоан Баркан също пише в Dissent, Guardian и други издания за слабостите на едрата благотворителност.
Райх обаче се насочва директно към сърцето на новите богатства в Силициевата долина. Той посочва проблемите чрез всеки структурен компонент на фондациите.
1. Големите фондации не подлежат на контрол и никой не им търси отговорност. Те не отговарят нито пред гласоподаватели, а още по-малко пред конкурентите си на пазара.
2. Фондациите дори не се налага да бъдат прозрачни. Единствената им отговорност е да подадат данъчна декларация. Разполагащата с 8 млрд. долара Simons Foundation International дори няма собствен сайт.
3. Те са насочвани от дарителите. Служителите им - хората на терен - не могат да определят "мисията" на организацията. Тя се определя от генералните директори и от онези, които им даряват парите си.
4. Намерението на дарителя трябва да се спазва, дори когато дарителят е починал. Обществата се развиват, растат и се променят, но мисията, определена от създателя на фондацията, остава нейна мисия завинаги.
5. Фондациите са субсидирани чрез данъци.
Според Райх се намираме се в момент в историята, в който победителите на пазара се опитват да намаляват данъчното си бреме, както корпоративно, така и на индивидуално ниво, до допустимия максимум. И след като са намалили данъчното си бреме възможно най-много, те се обръщат и основават частна фондация, заради която получават допълнителна данъчна отстъпка.
Така с парите, които иначе биха отишли в ръцете на правителството, където има поне формален демократичен контрол над приоритетите на финансиране, филантропите използват тези пари за каквито социални цели са решили те самите да подкрепят.
Големият въпрос е дали подобно нещо е от полза за демокрацията?
"Вместо да проявяваме огромна благодарност към големите филантропи пред нас като ги приемаме за същински икони на гражданското благодеяние, би трябвало да ги гледаме с критично око и да ги критикуваме. Не защото филантропията е необходимо зло, а защото е форма на упражняване на власт", казва Райх.
Той има известна надежда за фондациите и идеи как те биха могли да вършат работата си по начини, които да работят в полза на демокрацията. Според него фондациите би трябвало да правят дългосрочни, рисковани експерименти в името на социални иновации, които правителството не може и няма да направи, а пазарът е твърде малко вероятно да направи.
Тук той има предвид експерименти като безусловния базов доход или 4-дневната работна седмица - идеи, които набират голяма популярност, но няма как да се наложат все още на практика, тъй като експериментът с прилагането им би струвал много на държавните икономики.
Затова и според Райх именно там е правилното приложение на филантропията.
Всичко останало е просто лекуване на симптоми и изчеткване на публичен имидж. А нито едно от тези две неща не е от полза на демокрацията.
