За мнозина това все още е най-мръснишкият трансфер в историята на футбола. След сензационното преминаване на Фернандо Торес в Челси през зимата на 2011 г., трябваше да отидете на Луната, за да откриете фенове на Ливърпул, които да не го мразят в червата си. Ел Ниньо рухна в очите на запалянковците дори по-ниско от Майкъл Оуен, осмелил се да облече фланелката на Манчестър Юнайтед. И до ден-днешен на „Анфийлд“ Оуен е смятан за Антихрист, но какво тогава да кажем за Торес? А всъщност при него ситуацията е доста по-сложна. В края на август, покрай новината за прощалния мач на Нандо в Япония, хиляди мърсисайдски фенове от цял свят си припомняха любими моменти с участието на Хлапето и признаваха, че обидата вече е в историята. На „Анфийлд“ отново пеят песни за него. Торес пак е един от тези, които се радват на любовта на „Копа“.
В края на миналото десетилетие испанецът изнесе най-добрите си сезони в кариерата с екипа на Ливърпул – но, за да си върне доверието на „червената“ агитка, която изгаряше публично фланелката му на стадиона, трябваше да минат около четири години. Нека върнем машината на времето и да се опитаме да разберем как, след всичко, което се случи, на „Анфийлд“ отново броят Ел Ниньо за един от тях.
Пристигането на Торес в Ливърпул през лятото на 2007 г. бе повече от събитие. Той вече бе планетарна звезда – на 23 години имаше 130 гола в 256 мача за Атлетико (Мадрид) и бе подписал договор с Nike още като 14-годишен. Но по-важното бе, че когато кацна на летище „Джон Ленън“, той вече бе отрязал Манчестър Юнайтед (предходното лято), бе загърбил отбора, който го бе направил капитан още като тийнейджър, а няколко месеца по-рано чевръст фотограф бе уловил надпис от вътрешната страна на капитанската му лента с текст: We’ll Never Walk Alone. Оказа се, че надписът няма нищо общо с Ливърпул – приятелите на Торес просто се пошегували с него; в Англия обаче никой не повярва на обясненията му. Вместо това английската преса изнамери цял списък с невероятни предзнаменования за предстоящия му трансфер на „Анфийлд“, сред които факта, че фризьорът му се казвал Рафа, или че университетът в близост до дома на Торес в Мадрид носи името... Джон Ленън.
В крайна сметка Фернандо наистина се озова в Ливърпул и веднага се постара да подсили усещането за знамение: „Знаех, че подписвам договор с един от най-известните клубове в света, но не подозирах, че подписвам с цял град“. Факт е, че още от първия си ден на английска земя, Торес се превърна в ходещо божество: „Нямаше нито една причина феновете на Ливърпул да се отнасят с мен по-различно от всеки друг чужденец – но въпреки това те ме накараха да се чувствам специален. На „Анфийлд“ аз бях крал, способен на всичко“. И наистина бе така.
Съгласно красивата концепция на британските репортери, в Премиър лийг Торес трябваше да запълни мястото на Тиери Анри, отишъл в Барса през същото лято; той трябваше да се превърне в нападателя, попиляващ защитниците с елегантността на матадор и с безпощадността на гангстер; той трябваше да вкара нечовешки много голове. Из пъбовете край „Хайбъри“ приемаха с надсмешка подобни формулировки, но патосът им бързо се изпари, щом топката профуча край ошашавения Бен-Хаим и влетя в мрежата в първия мач на Фернандо на „Анфийлд“ срещу Челси.
До Коледа Торес вече имаше 11 попадения, а във финалния кръг на сезона срещу Тотнъм се превърна в първия чужденец във Висшата лига след Рууд ван Нистелрой, нанизал повече от 23 гола в дебютния си сезон.
Приказката му продължи – в най-добрите си моменти Торес бележеше по-често дори от Анри, Кейн, Шиърър, Агуеро, Суарес или Ван Нистелрой. На върха на славата си обаче Нандо впечатляваше не само с количество, но и със самоувереност, която по-късно стана една от причините за сгромолясването му в Челси. Към края на втория си сезон на „Анфийлд“, след серия от невероятни изпълнения, при които на никой не му се вярваше, че е възможно да се отбележи гол, у Торес вече нямаше капка съмнение в собствените сили. Всички смятаха, че той дори не трябва да се старае – достатъчно е топката да попадне у него и всичко останало просто... се случва.
Освен от вълшебствата на терена, Ел Ниньо изпитваше несравнимо удоволствие и от живота в града. Той се забавляваше всячески, включително като отваряше първия попаднал му вестник на страниците с обявите, набираше случаен номер и започваше да си бъбри с някоя баба, предлагаща му 3-годишен булдог или диван от времената на Чърчил.
В края на 2008-ма Торес завърши трети в класацията за „Златната топка“ зад Кристиано Роналдо и Меси – и напук на факта, че това си остана най-доброто му класиране, тогава изглеждаше само началото. Той вече бе равен в сърцата на феновете със самия Джерард, решаваше цели мачове с едно изпълнение и караше защитниците да треперят още докато връзваше бутонките си в централния кръг.
Когато през 2009 г. Ливърпул загуби шампионската гонка с Юнайтед след умопомрачителен сезон, в който дори унижи Реал (Мадрид) на „Анфийлд“, никой не можеше да си представи какво ще се случи с клуба в следващите 20 месеца. Торес стана последният ярък спомен от докризисната епоха – и когато феновете се връщат назад в търсене на сладки спомени, те неизбежно се сещат за него.
Съгласно общоприетата Легенда за Поразителното Предателство на Фернандо Торес, през зимата на 2011 г. той подписа с Челси, защото:
1. Е безсърдечно лайно;
2. Ламти единствено за пари и трофеи.
Атомният отзвук от преминаването на Ел Ниньо на „Стамфорд Бридж“ замъгли не един и два чифта очи. Почти никой не видя (или не поиска да види) някои обективни обстоятелства, които в друга обстановка, на друго място и по друго време биха звучали доста аргументирано. Трябва задължително да кажем, че през 2009-а Ливърпул изпусна златен шанс за първи трофей в ерата на Висшата лига, а веднага след това Рафа Бенитес позволи престъпно лесно на Шаби Алонсо да си тръгне в посока Реал (Мадрид); година по-късно мърсисайдци завършиха чак на седмо място и не спечелиха нито един трофей, Бенитес бе уволнен, а на негово място дойде Рой Ходжсън. От „Анфийлд“ си тръгна и Машерано, а в първите осем мача през кампанията 2010/11 тимът спечели само една победа. В същото време, за изпълнителен директор бе назначен Кристиан Парслоу, който – на въпрос на Торес как смята да извади клуба от кризата – отговори, че собствениците Том Хикс и Джордж Жилет водят преговори за продажба на Ливърпул и затова целта е всички лидери да бъдат задържани до лятото (иначе цената на клуба щяла да рухне). Затова, ако Торес смятал да си търси нов отбор, ще му се наложи да изчака идването на новите собственици.
Едва ли Фернандо е останал очарован от този отговор, но в крайна сметка в думите на Парслоу действително имаше смисъл, а и последното, което вероятно е искал Торес в онзи момент, е да остане в историята като човекът, провалил сделката за продажба на Ливърпул.
Така през октомври клубът премина в ръцете на американците от FSG, а Ел Ниньо влезе в кошмарна серия от контузии. Ливърпул продължи да реди провал след провал и в един момент Торес бе принуден да седне на масата с новия силен човек по футболните въпроси Деймън Комоли със същото питане. И получи подобен отговор – „Няма как да те продадем, защото нямаме твой заместник“.
Към декември 2010 г. Торес се оказа в следната ситуация: трябваше да работи с трети нов треньор за последните 6 месеца (Кени Далглиш); нямаше никаква идея накъде ще върви клуба с новите собственици; бе лишен от двама от най-силните си съотборници (Шаби Алонсо и Масшерано); и не на последно място – скоро му предстоеше да навърши 27, възраст, в която бе ясно, че следващият дългосрочен контракт ще е последният в кариерата му. И до днес Фернандо отрича да е искал трансфер от ръководството на Ливърпул. По думите му, тогава се е видял с Далглиш и се оказало, че плановете им просто се разминават. И тогава е осъзнал, че времето му изтича.
След разговора с мениджъра Торес вече е сигурен, че никой в клуба не държи на него: „Усетих уважение от страна на Далглиш. Но не предполагах, че клубът ще ме изкара предател пред медиите. Бях пределно честен и лично обясних мотивите си, без да прибягвам към услугите на агента ми. Аз дойдох в Ливърпул, за да печеля трофеи, но в онзи момент тимът бе много далече от тях. Обещаха ми, че съставът ще се запази, но си тръгнаха Шаби и Машерано, а Бенитес бе уволнен. Ситуацията бе кошмарна и не знаех дали в края на сезона изобщо някой щеше да се интересува от мен. Беше очевидно, че нищо добро не ни чака. Никога през живота си не съм се чувствал толкова щастлив, както в Ливърпул. Но след всичко това се почувствах излъган – а на всичкото отгоре стовариха цялата вина върху мен“.
Истината е, че последните 16 месеца на Ел Ниньо на „Анфийлд“ бяха истински кошмар: ужасяващи резултати, кошмарни контузии, неизпълнени обещания и трансферен хаос. И в един момент се оказа, че дори авторитетът на Стивън Джерард не може да спре неизбежното.
В историята на Ливърпул е пълно със звездни партньорства (от Ръш и Далглиш до Фирминьо, Мане и Салах), но между Торес и Джерард имаше нещо повече – двамата не просто бяха идеални за директния стил на Бенитес, но и изпитваха удоволствие да играят един с друг. „Със Стиви се разбирахме с половин дума. Около него винаги е имало особена аура, която чувствах с цялото си сърце. Трябваше само да се открия на удобна позиция и той веднага ме намираше. Никога няма да намеря по-добър партньор от него. Ако можех да се върна в онези времена, бих го сторил без да се замисля“, разказа Ел Ниньо години по-късно.
В началото на 2011-та, броени седмици преди да си тръгне от Ливърпул, Джерард става първият човек, при когото Торес отива за съвет – дори преди разговора с Далглиш. Фернандо признава, че има оферта от Челси: „Знам, че сърцето му бе разбито. Но въпреки това той ме посъветва да постъпя така, както ще е най-добре за мен. Той знаеше, че с него сме в съвсем различни ситуации. Това бяха думи на най-добрия капитан в света“.
В крайна сметка именно отношенията с Джерард позволиха на Торес да направи последната крачка към изкуплението. През 2015 г. на „Анфийлд“ бе организиран благотворителен мач, а Стиви включи в своя състав Анри, Суарес и... Торес. Да се каже, че във въздуха витаеше напрежение, би било престъпно малко – все още всички помнят какво бе изписано на лицето на Торес пет минути преди да се появи на терена. Бяха изминали повече от четири години. Ливърпул вече бе съвсем друг. Фернандо вече се бе върнал в Атлетико. Но имаше ли всичко това някакво значение?
След това обаче Торес излезе на терена и всички въпроси отпаднаха от само себе си.
След мача Фернандо призна, че е бил подготвен за всичко, но не и да чуе онзи рефрен, с който феновете на Ливърпул винаги го посрещаха на „Анфийлд“. „Не знаех как да реагирам. Помних тази песен през всичките тези години. Тя се бе запечатала в съзнанието ми. За мен бе толкова важна. Три и половина години в Ливърпул промениха живота ми. Даже не можех да си представя, че някога ще я чуя отново. Никога няма да го забравя“, каза тогава Ел Ниньо.
***
Събитията, описани по-горе, изиграха огромна роля в изкуплението на Торес, но няма никакъв смисъл да се игнорира неприятната истина: ако кариерата на Фернандо в Лондон се бе развила по друг начин, нищо от това нямаше да има значение. През януари 2011 г. Ел Ниньо пристигна в английската столица, за да се утвърди окончателно като най-добрият нападател в Англия, като голаджия без слабо място, като световна звезда, която най-накрая е дочакала шанса да печели трофеи.
Всички знаят какво се случи после.
В периода 2011-2014 г. над „проблема Торес“ методично работиха най-големите умове на Англия. Някои твърдяха, че Фернандо не е издържал на напрежението да оправдае бомбастичния си трансфер; други отдаваха провала му на съотборниците в Челси, които изначално не са приели трансфера му; трети бяха на мнение, че стилът на „сините“ не му позволява да разгърне качествата си. Истината е, че най-голяма роля изиграха контузиите.
Още през април 2010 г. Фернандо бе получил контузия в коляното, а за да бъде на линия за световното в ЮАР, възстановяването му бе пришпорено. Вследствие на това той не само получи усложнение на старата травма, но получи и нова. До трансфера му в Челси той не спря да посещава лазарета, което свали самочувствието му до земята. А в добавка дойде и първият мач срещу Ливърпул, в който „червените“ фенове издигнаха плакат: „Предателят винаги ще бъде един“, а Агер го удари в лицето точно пред „Коп“-а, разбивайки остатъците от предишната му самоувереност.
Най-добрият момент на Торес с екипа на Челси бе невъобразимият рейд в опразнената половина на съперника в легендарния мач с Барса: дълъг, напрегнат, безкраен – от онези, които човек сънува в кошмарите си, когато краката ти не те слушат, а ти бягаш, без да разбираш накъде и защо. Няколко месеца преди окончателно да напусне Англия, Ел Ниньо отново се оказа с топката в центъра и без нито един защитник пред себе си.
В последната минута на мача на „Анфийлд“, който раздели Ливърпул на Брендън Роджърс от титлата, кълбото прескочи Джерард и попадна у Торес. Нандо се втурна напред, а от дясната му страна тичаше Вилиан. Испанецът бързо се огледа и разбра, че около него няма никой, пробяга още 6-7 метра, след което забави ход и се оказа един на един с вратаря. Оставаше му просто да завие, да подмине Миньоле и да вкара в празната врата.
И тогава Торес реши да подаде.
