Мъж на около 35, с много познато на хората лице, изведнъж пада на тротоара, повален от невидима и злокобна сила. Минувачите го разпознават, помагат му да се изправи и викат линейка.
Само преди пет години същият този безопомощен наглед мъж вкарва гол в полуфинала за КЕШ на Олимпийския стадион в Мюнхен, който помага на Ливърпул да достигне до битката за трофея.
А десет години преди споменатия мач в Бавария става автор на единственото попадение в лютото дерби на Северен Лондон между Тотнъм и Арсенал, поднасяйки шампионската титла на "топчиите".
Рей Кенеди е сред футболистите, които вдигат неимоверно високо летвата "атакуващ халф" и печели безчет трофеи с Арсенал и Ливърпул. През сезон 1970/71 записва златен дубъл с Арсенал, а след преминаването си при мърсисайдци през 1974-та става част от един от най-силните клубни отбори в историята, печелейки пет титли на Англия, три КЕШ-а, Купата на УЕФА и Купата на Лигата.
Всички признават, че нито Арсенал, нито Ливърпул биха се домогнали до тези успехи, ако не беше Кенеди, чийто принос е огромен, а броят на головете, отбелязани като полузащитник - внушителен. Но кариерата на този блестящ играч е съсипана от болестта на Паркинсон. По ирония на съдбата, спортистът с изключителна физика, който постига всичко, което може да се постигне във футбола, в един момент не е в състояние да поднесе лъжица супа до устата си, без да разсипе съдържанието й.
В средата на 70-те Кенеди дава интервю за известно списание, в което споделя, че човекът, с когото най-много иска да се срещне, е Мохамед Али.
По онова време краката и юмруците на двете спортни звезди вече са обхванати от неизлечимата болест, но никой от тях не знае за това и двамата продължават да покоряват нови и нови върхове. В споменатото интервю Рей просто посочва спортния си идол, а впоследствие това се оказва мрачно предсказание...
***
Болестта на Паркинсон е необратимо прогресиращо неврологично заболяване, което засяга двигателната система. Тя не може да бъде излекувана, а съвременната медицина може единствено да облекчи симптомите, да забави развитието на заболяването и да подобри качеството на живот на пациентите.
Сред най-известните хора, които са били диагностицирани с Паркинсон, са Салвадор Дали, папа Йоан Павел II, Майкъл Джей Фокс, Мао Цзедун, Михаил Улянов, Робин Уилямс, Мохамед Али, Рей Кенеди...
Най-често болестта се проявява в зряла възраст, но има и изключения. Така например холивудският актьор Майкъл Джей Фокс, познат от трилогията "Завръщане в бъдещето", е диагностициран на 30, а Рей Кенеди - на 33.
На света му отне доста време, за да проумее, че ужасът Паркинсон всъщност е случайна лотария.
Мнозина все още вярват, че болестта се е развила у Мохамед Али заради боксовата му кариера, а не поради причини, които нямат нищо общо със спорта, което е самата истина.
Още в първите си години в Арсенал Рей Кенеди показва някои признаци на болестта. Често му изтръпват крайниците или го обхваща пристъп на толкова силна умора, че не може да завърши тренировката. Негови съотборници споделят, че понякога кожата му започвала да гори и да се поти обилно дори в хладно време.
Ако разгледате многобройните му снимки, ще забележите огромен контраст. Най-общо се делят на две категории. На някои от фотографиите е с широка усмивка, весели очи и радостно лице, а на други със сбръчкано чело, мрачно изражение, събрани вежди и плътно стиснати устни.
Сега, поглеждайки назад, разбираме, че тези снимки - от втория тип, може да са били направени в лоши дни, както във физически, така и в неврологичен смисъл.
И само можем да си представим колко трудно е било на Рей Кенеди да поддържа феноменалното си ниво в продължение на 15 години, прекарани в професионалния футбол, с около 600 мача и отбелязани почти 150 гола.
Този изумителен играч, който стъпва на всички възможни върхове на английския и континенталния футбол, без да знае е бил принуден да преодолява симптомите на неизлечима болест, които са започнали да се появяват около 20-ата му годишнина, а официалната диагноза е поставена цели 13 години по-късно.
***
Рей започва кариерата си в Порт Вейл, а на 16 се мести в лондонския Ню Хартли Джуниорс, където е забелязан от скаути на Арсенал.
Събитията се развиват много бързо и на 18 Кенеди вече е част от мъжкия отбор на "топчиите". Със само четири мача зад гърба си той влиза в първия финал срещу Андерлехт за Купата на панаирните градове през април 1970-а и бележи изключително важно попадение при загубата с 1:3. На реванша лондончани бият с 3:0 и Кенеди вдига първия си трофей в своята знаменита кариера.
(30 години по-късно той продава всичките си медали, награди, сувенири, фланелки и топки, за да плати за лечението си и необходимите медикаменти.)
През сезон 1970/71 мениджърът Берти Ми залага на младока заради тежка контузия на титуляр и той не го разочарова, допринасяйки изключително много за дубъла - шампионска титла и ФА къп.
През следващата кампания обаче започват проблемите. По необясними за никого причини Кенеди не е в състояние да играе във всеки мач.
Просто казва, че е уморен и няма сили да излезе на терена, а тогава още никой не подозира, че това се дължи на тежко заболяване.
На финала за ФА къп през 1972-ра Рей пак е в криза и безпомощно гледа как съотборниците му губят от Лийдс. Постепенно Кенеди се стабилизира и през 1974-та отново напомня на себе си, но Берти Ми се съгласява да бъде продаден на Ливърпул. "Съсипан съм. Надявам се, че един ден Рей ще се върне при нас", казва партньорът му в така Джон Радфорд.
Трансферът от 200 хил. паунда е рекорден за онези времена, но не му се обръща особено внимание, тъй като в Ливърпул и цяла Англия тема №1 е оставката на Бил Шенкли.
Мениджърът е огромен почитател на Кенеди и всъщност той идва на "Анфийлд" по негово настояване, но треньорът, под чието ръководство записва големите си успехи, е Боб Пейсли.
Бившата звезда на Арсенал чака дебюта си до петия кръг, когато влиза на мястото на Джон Тошак. Започва много силно и бележи по един гол в първите си три мача, но в крайна сметка приключва сезона с едва 7 попадения. Пейсли започва да пуска двойката Кийгън-Тошак, а Кенеди е оставен на заден план.
В началото на сезон 1975/76 Рей отново започва да играе редовно, заменяйки контузения Тошак и успява да вкара няколко гола, включително и победния срещу Шефилд Юнайтед, но това не е достатъчно, за да впечатли мениджъра си.
И отново импулсът в кариерата му се дължи на травма на съотборник.
Сезонът за талантливия полузащитник Питър Кормак приключва още през ноември и Пейсли решава да върне Рей в средата на терена като ляв халф. Кенеди заиграва отлично в партньорство с Джим Кейс и Ливърпул открива перфектната формула, която ще му донесе толкова успехи през следващите години.
През май 1976 г. Рей вкарва срещу Уулвърхемптън в двубой, в който "червените" печелят титлата и всичко изглежда перфектно. Кенеди все повече привиква към новия си пост, а влиянието му в отбора е огромно. Във финала за Купата на УЕФА срещу Брюж, когато мърсисайдци губят с 0:2, именно той повежда "червените" към обрата с гол и асистенция за 3:2. В крайна сметка англичаните вдигат трофея след 1:1 във втория финал.
Преобразуването на класически нападател като Кенеди в атакуващ халф е част от мащабното преструктуриране на отбора от Боб Пейсли, което превръща Ливърпул в господар на Европа и тимът печели трофей след трофей.
"Червените" играят с много подавания, а Кенеди е основната фигура както при започването на атаките, така и във фаза защита.
Новата му роля затруднява изключително много съперниците, които не знаят какво да очакват от него. Рей действа много разнообразно и във всеки един момент може да даде асистенция, да се включи в предни позиции в търсенето на гол или да успокои темпото, когато прецени, че отборът му се нуждае от това.
Ключовата роля на Кенеди в Ливърпул му носи повиквателна за националния отбор, но изиграва само 17 мача за "трите лъва", тъй като на неговата позиция е предпочитан Тревор Брукинг. За пореден път се потвърждава старото правило, че един брилянтен играч може да отприщи гения си само в подходяща среда - с подходящ треньор, съотборниците и схема на игра...
На клубно ниво Кенеди и Ливърпул печелят трофей след трофей, сред които шампионските титли на Англия през 1977-а, 1979-а, 1980-а и 1982-ра и три КЕШ-а през 1977-а, 1978-а и 1981-ва.
В отсъствието на Фил Томпсън, Рей извежда "червените" с капитанската лента във финала за Купата на Лигата през 1981 г., а във втория полуфинал в турнира за Купата на европейските шампиони влиза на мястото на контузения Далглиш и отбелязва гола, който класира Ливърпул на финал. Това и последното попадение на Кенеди на европейската сцена.
В автобиографията си Боб Пайсли пише за полузащитника: "Приносът на Рей за постиженията на Ливърпул бе огромен. В редките случаи, когато не бе на терена, негово отсъствие се усещаше много силно, защото бе основен играч в средата на терена, с великолепна визия и познания за играта.".
През сезон 1981/82 Рей Кенеди все по-често е оставян резерва заради хронична умора и контузия на десния крак. В Ливърпул идват и младите Рони Уилан и Кевин Шиди, които го изместват от състава.
В средата на сезона с него се свързва бившият му съотборник Джон Тошак, който е играещ треньор на Суонзи и го кани в уелския тим.
Рей приема, но не успява да остави следа в състава на "лебедите", които след светкавичния си възход до елита при Тошак, също толкова бързо поемат обратно към долните дивизии.
След това Кенеди играе за кратко в Хартлипул и работи малко като треньор в Кипър и Съндърланд.
Рей вече знае диагнозата си и решава да приеме новия си живот, като се усамоти, без да очаква нищо повече от футбола, с който си дават толкова много. Звездата остава и без подкрепата на най-близките си, след като съпругата му Дженифър си тръгва с децата през октомври 1987 г. след поредния скандал, който завършва с удар по лицето и хвърляне на жената надолу по стълбите. Децата му така и не му прощават изблика на гняв, който може да се обясни със страничните ефекти на силните медикаменти, които болните от Паркинсон приемат.
С течение на времето Кенеди се съгласява да стане едно от лицата на образователна кампания за болестта, а през 1991 г. се среща с Мохамед Али по време на благотворителен мач между Ливърпул и Арсенал на "Хайбъри".
18 години по късно той присъства на "Анфийлд" по време на паметното 4:4 мъжду мърсисайдци и "топчиите" и намира сили да стъпи на терена и да поздрави феновете, които го аподират на крака в продължение на пет минути.
През 2004-та след телефонно интервю, в което Кенеди казва, че води тежка битка със самотата и халюцинациите, причинени от постоянния прием на лекарства, запалянко на Ливърпул му купува компютър, който и до днес е досегът му до външния свят. Обездвижен и грохнал, Рей живее самотно в малко бунгало в Ню Хартли, където продължава борбата си с коварната болест.
На компютъра чете новините и следи резултатите на Ливърпул. Радостите и болките с отбора на сърцето му са неговото разнообразие в килията на болестта. Ако днес падне на улицата, младите привърженици на "червените" дори не биха го разпознали.
Но техните бащи и дядовци биха дали и най-скъпото си за него. Толкова бил обичан Рей, че имало хиляди на "Коп", които били готови да боледуват вместо него. Но в живота не става така. Билетчето от лотарията "Паркинсон" се пада на Рей.
Няма почитател на футбола, който е гледал Кенеди на терена, и е забравил съвършенството му. Как се забравя такъв уникален футболист, за когото е важно да блести отборът, а не индивидуалностите?
Ще оставим последните думи за Пейсли.
"Рей Кенеди беше роден да играе футбол. Той имаше голям талант и лесно възприемаше всичко. Знаех, че може да играе навсякъде. Той беше един от най-големите играчи в Ливърпул, но вероятно и един от най-недооценените в историята.".
