Един от култовите герои на английския футбол изчезва от тежко заболяване, но отказва да признае, че има Алцхаймер
Той нямаше слабости. Освен тази, че не мислеше за основната си професия, пиеше до 10 ч сутринта, осъмваше с по една или две русокоси мацки в леглото си, докато тренировката вече вървеше... А, да - и 6-7 пъти преспиваше в арестите, вместо да се настройва за предстоящия мач.
"Твърде много се говори за това - коментира самият той. - Аз спирах и контролирах топката така, както другите не можеха и да я ритат. Винаги е било по-важно какво правя аз на терена, а не дали отборът бие."
Изключителен чешит. Името му е Франк Стюърт Уъртингтън и попада в онази категория изчезнал вид английски играчи, които всеки запалянко от по-старото поколение обича да си припомня на поредната халба с ейл.
Този месец ще навърши 71 години. Не е сигурно, че го знае. Или поне - не постоянно. Проблемите започнаха преди 2 години, когато на хората им направи впечатление, че разказва една и съща история по два пъти за една вечер. Франк е част от инициативата легендарни бивши играчи да говорят на официални вечери - атракция, в която участват типове като Денис Лоу, Франк Лампард-старши, Джон Уотсън, Ян Мьолби и т.н. култови фигури от "едно време". В някакъв момент Франк просто повтаряше едно и също.
Дъщеря му Ким-Малу съобщи на света, че има Алцхаймер. Самият той отрича. Но ако го питате в сряда признава, че не помни какво е правил и къде е бил в понеделник. Семейството му вижда как Франк чезне пред очите им. Но той отказва лечение. "Нямам Алцхаймер. Имам проблеми с паметта, но това е нормално за хората на моята възраст."
По ирония на съдбата, никой запалянко, който го е гледал, няма проблем да си спомни шоуто на Франк. Той е нареждан от някои до Джорджи Бест, Стан Боулс и други виртуози от 60-те и 70-те години в английския футбол.
Наскоро семейството му успя да го убеди да иде за 9 дни в дом за хора с деменции. Толкова остана там, като през цялото време забавляваше останалите с историите си. На четвъртия ден бе забравил къде е, впрегнаха полицията да го търси, защото пое по пътеките край сградата. Съпругата му Керъл си го прибра в дома им в Хъдърсфийлд.
А бяха времена, когато никой не можеше да го прибере никъде. Това бяха дните, в които Франк можеше да изпее всяка песен на Елвис, защото знаеше думите наизуст. И се обличаше като Краля. Казваше за себе си - в типичен изблик на "скромност", че танцува като Траволта и пее като Елвис. Свидетелите, че това е било точно така, не са много.
В книгата му, която носи скандалното заглавие "One Hump Or Two" - буквално преведено: "Едно или две чукания", Франк разказва истории, които изглеждат странни дори за неговото житие. А то бе пълно с русокоси шведки, страхотни напивания и уникални изпълнения на терена.
"Сигурно съм бил с над 1000 жени, кой знае - пише в автобиографията на Уортингтън. - Събуждах се до някакви момичета, които не помнех. Аз бях първият таблоиден герой от футбола, а не Джордж Бест."
Точно така и го наричат - "Бест на работническата класа". Едно ниво под великата седмица на Юнайтед, не само заради отборите, в които играе - не от най-висока класа.
С медальони, гривни, странни очила, прилепнали джинсови панталони и гел в косите, това е един различен футболист. Той е хедлайнер на 70-те, които в английския футбол са нещо като 60-те в музиката. Революционни и бунтарски.
Заглавията се помнят. News of the World публикува папарашка история под името: "The Love Games Behind Big-Time Soccer", в която се описва как нападателят не пропуска нито вечер - по баровете, а след това в леглото с ново момиче. Тук фактите леко се разминават с не по-малко скандалния материал на Daily Mirror: "Five Nights a Week (but never on Friday) Frank" - правил секс по пет пъти в седмицата, пропускал петък, за да е готов за мача в събота.
Което, според Уъртингтън, не е вярно. Никога не е пропускал само, защото е петък.
Говорим за нападател, който вкарва около 300 гола и играе за 22 клуба в кариерата си, като в нито един от тях не е бил безличен. Култов герой за феновете на Хъдърсфийлд, Болтън, Лестър, Лийдс, Брайтън, Саутхемптън, Бирмингам, Съндърланд...
Навсякъде това е човекът - деветката от друга футболна планета. Ще седи цял мач с ръце на кръста, после ще пусне топката през краката на защитник и ще я прати с външен фалц в горния ъгъл. Достатъчно за билет за 9 лири и да имат феновете спомени за цялата седмица. "Плащахме билетите си заради него", признават хората от онези години, които всяка събота гледат отборите, в които играе.
Извън терена - градска легенда.
Веднъж в Хъдърсфийлд го глобяват с две седмични заплати, защото намират две мадами в гардероба на хотела му в Саутпорт на лагер преди гостуване на Евертън. Те са стриптизьорки, от любимите на Франк.
На коктейл преди мач на Англия, целият национален отбор - а говорим за хората от 70-те, е удивен колко е пиян Франки. Кевин Кийгън го помъква към стаята му с притеснена усмивка, извинявайки се на гостите. Сред тях има и хора от кралското семейство. Историята дори мълви, че Кийгън го е мъкнал за глезените. Уъртингтън е бил толкова пиян, че просто не е могъл да седи на краката си.
Една от най-скандалните истории се разиграва по време на полет към Лос Анджелис, когато опипва французойка и я помъква към тоалетната на самолета, въпреки че нейният съпруг спи на съседното място. Става огромна свада, но Франк нехае - не могат да го свалят преди кацането, нали? И се напива юнашки, пристигайки тотално отцепен в Калифорния.
Играе във Филаделфия и Тампа Бей, в първите години на Мейджър лигата. В книгата си нарича Щатите от края на 70-те и началото на 80-те "едно приятно място, в което е ужасно скъпо да се напиеш".
В годините, в които Алцхаймер още не бе отнел способността му да е страхотен събеседник, пълен с истории и велико чувство за хумор, признаваше откровено - "аз съм сексуален маниак". Не може да устои на русокоса жена, а скандинавките го карат да полудява. Отива да играе в Швеция на 32 години - в Мялби, не защото качеството на футбола там го изкушава да покаже какво може.
Навсякъде, където играе, останалите играчи имат една и съща цел. Опитай да направиш така, че да си в една стая с Франк при гостуванията. Това на практика значи, че имаш цялата стая за себе си. Той никога не е там.
След един мач с Челси, когато е във вихъра си с екипа на Лестър, в ложата на играчите на "Стамфорд Бридж" се появява Ракел Уелч - мечтата на всеки мъж на планетата в онези години.
"Тя си ме хареса и ме покани в нощен клуб по-късно - казва Франк в автобиографията си. - Бях неотразим в тесните си панталоти и риза с отворена яка, като Елвис. Опита да ме целуне още на дансинга, за щастие още не бях си пуснал мустаци!"
Жените не могат да му устоят. Облича се точно като Краля на рокенрола, а и си купува неща от Щатите, за да е още по-автентичен. Вярва, че е самият Елвис на футбола. "Какво им казвах ли? - разказва в автобиографията. - Нищо. Та те припадаха само, като се приближавах. Коженото ми яке, гелът за коса и парфюмът... Бях неустоим. Ако се наложеше, дори им прошепвах по нещо."
Историите са безбройни. В едно интервю за списание "Shoot" направо същисва всички - казва, че предишният му клуб се е казвал не Лестър, а Плейбой. Хобито му е "да гледам момичета", а за любим отбор посочва един от неделната лига, който играе в неговия квартал в Болтън. Най-голямо разочарование? Че никой не го е поканил да играе главната роля в The Incredible Hulk.
Следващата седмица в редакцията на "Shoot" се получава писмо от някоя си мисис Хелън Нюман. "Не мога да повярвам, че публикувахте това интервю - пише тя. - Синът ми е луд фен на футбола и вашето списание, плащаме по 18 пенса на седмица за него. А той чете как един от любимците му е някакъв лунатик. Разочарована съм от вас."
Лунатик е добра дума. И други я използват за него.
На терена също е всичко друго, но не и обикновен. Уъртингтън вкарва велики голове. "Понякога ритах дори с десния крак" - пак изказване в неговия стил. Едно от попаденията му е смятано за символно в английската игра, а в град Болтън, където напоследък няма много футболни поводи за празнуване, тази година отбелязаха 4 десетилетия от "Гола на Франк".
През 1979-а Ипсуич е фантастичен отбор, който преследва титлата и европейска слава. Болтън се бори да не изпадне. За никого не е изненада, че тимът на Боби Робсън бие с 3:2 на "Бърндън Парк", но това, което се помни, е голът на Франк Уъртингтън.
Той поема топката, но - като никога - тя му бяга и отива в обратната посока на вратата. Изведнъж решава да я копне, вдига я над главата си и се завърта, пращайки бранителите в другата посока.
Поема я с левачката от въздуха и я вкарва.
"Вдигнах я над главите на Тери Бъчър и Ръсел Озмън (национални защитници на Англия), които гледаха невярващо - спомня си в книгата Франк. - После я пратих във вратата и не се сдържах. Отидох при Тери Бъчър и му посочих централната трибуна - "да беше седял там, поне щеше да видиш гола!". Опита да ме докопа..."
Голът в онзи момент става национален въпрос. Дори реферът на мача го аплодира, което се вижда от записа (който е с ужасно качество).
Впечатляващо е това, че нападателят постоянно измисля нещо различно. Такива завъртания и удари не се виждат често в онези години, освен от няколко "различни играчи" в калта по английските стадиони.
През същата година Уъртингтън вкарва 24 гола и печели надпреварата за голмайстор на сезона, и то в отбор, който едва се спасява от изпадане. Изпреварва Кени Далглиш и Франк Стейпълтън.
Всъщност, можеше да играе в Ливърпул доста преди Далглиш и да спечели поне една Купа на шампионите и няколко титли. През 1972 г. Бил Шенкли, който го познава добре, решава да го привлече като рекорден трансфер на "Анфийлд".
Франк не минава медицинския тест. Кръвното му е твърде високо - алкохол, твърде много секс в дните след края на сезона. Големият Шенкли обаче е убеден, че това е нападателят за отбора му. Казва му - "почини си няколко дни и в понеделник пак ела на прегледи". Франк заминава за Майорка във ваканция и прекарва 4 денонощия в алкохолни и сексуални подвизи до сутринта. Дори успява да попадне в ареста. И Шенкли вече не е толкова убеден.
"Те губят, не аз", казва невъзмутимо и подписва с Лестър.
Там са най-силните му години, вкарва 72 шампионатни гола и получава първите си повиквателни в националния отбор. Това са и времената, в които се превръща в Елвис на играта. Когато се отказа от играта на 39 г. през 1988-ма, фенове на Лестър пътуваха до стадиона на Стокпорт, който играеше с Крю, за да го изпратят с един транспарант. Толкова е обичан на в града. Когато през 2016-а Лестър стана шампион, собствениците поканиха куп легенди за награждаването. Франк бе там, но бързо бе отведен от семейството му след края на церемонията, защото не се чувстваше добре.
Днес този кипящ от енергия, хумор, самонадеяност и рокенрол-начин на живот тип, е неузнаваем.
Брат му Боб му купува CD-плейър за миналия рожден ден, както и дискове на Елвис. Опитва да го вдигне по всякакви начини. Съпругата му Керъл намери част от неголемите като продължителност записи с кадри от играта му. Нищо.
"Един ден ме попита - как са родителите ти, добре ли са, виждаш ли ги - споделя брат му. - Опитах деликатно да му кажа, че това са нашите родители. И че татко е починал преди 40 години, а мама - преди 25. Отвърна само с едно - о, така ли... И това беше разговорът."
Франк не помни нищо от годините като играч, освен в моменти на просветление, когато на гости му дойде някой от някогашните съотборници.
Семейството му го вижда да гасне пред очите им. Напълно примирен и като сянка на онзи наперен тип с якето на Елвис, свободен дух и зализана коса, страхотните голове и безпаметните нощи с алкохол и момичета (по възможност - руси).
