Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Не можех да понеса самотата. Мислех си: Боже, това ли е животът ми? Казах на Венгер, че искам да си ходя вкъщи"

Денилсон не спечели трофей с Арсенал и страдаше много по време на годините си в Лондон - но днес помни клуба и Арсен Венгер с добро Снимка: Getty Images
Денилсон не спечели трофей с Арсенал и страдаше много по време на годините си в Лондон - но днес помни клуба и Арсен Венгер с добро

Възможно ли е да оползотвориш таланта си, ако си нещастен?

В разглезения свят на английската Висша лига, опасно лесно забравяме колко е важна емоционалната стабилност за развитието на един футболист. Цялата атлетичност, работливост и талант на света не могат да те отведат далеч, ако си затормозен психологически.

Пример за това е бившият халф на Арсенал Денилсон. Веднага щом пристигна от Бразилия още на 18 години през 2006-а, той привлече погледите с усърдието си в центъра на терена и интелигентните си подавания. Надеждите бяха да се превърне в дългосрочен партньор на Сеск Фабрегас и момчето изглежда имаше всички данни да го направи.

Колкото и да беше обещаващ обаче, Денилсон Перейра Невеш така и не се почувства комфортно в Англия.

Изпитваше силна носталгия по дома, но и нещо повече - чувстваше се съвсем сам. Отчужден от съотборниците си заради крехката си възраст и различната си култура, далеч от всички близки в непозната среда.

Съсипваща, безмилостна самота беше това, което в крайна сметка съсипа неговата кариера в Арсенал.

"Наистина страдах много", признава той години по-късно.

"През първата година всичко беше ново за мен, но през втората и третата го намирах за още по-трудно. Рутината започна да ми влияе повече. Времето навън беше потискащо. Хората... живеех в Сейнт Олбанс, в комплекс с пет къщи и не познавах никой от съседите. Понякога идваха приятели да останат при мен, но не беше същото. Бях унил и не можех да се съсредоточа на 100% върху работата си".

"На мачовете играех пред 60 000 фенове, които ме аплодираха. Но после взимах един душ на стадиона и се прибирах вкъщи, а там се оказвах съвсем сам. Влизах в MSN Месинджър с надеждата да говоря с някой, да видя дали някой беше гледал мача. Но никой не беше онлайн".

"Хората ни познават като професионалисти на терена, но забравят, че и ние сме човешки същества. В някои дни се чувствах добре и исках да изляза да се разходя, но времето беше депресиращо и се отказвах. Казвах си "Боже, това ли е животът ми?" Нямах никой, с който да поговоря, никой, с който да чатя и да обсъждам нещо друго, освен футбол".

Денилсон е израснал в известната фавела на Сао Пауло - Жардим Анжела. Точно когато навършва 2 г., Обединените нации определят фавелата като жилищния район с най-много насилие в целия свят. Трансфер в Арсенал и луксозен дом в спокойното графство Хартфордшър би трябвало да е сбъдната мечта за младия талант, но се оказа, че той е твърде привързан към света, който беше оставил в родината си.

"Исках да имам хората около себе си, близките ми, баща ми, братята ми и сестра ми. Формата ми наистина се срина тотално и беше заради психологическата страна на нещата. Имаше някои добри моменти през тези пет години, но не успях да покажа на какво съм способен".

Ако се абстрахираме от потенциала за голяма кариера, от парите и лукса, от славата, Денилсон си оставаше срамежлив тийнейджър, изолиран от своето семейство и културна среда, на 6000 мили от дома си.

Снимка: Getty Images

Въпреки ужасната репутация на Жардим Анжела, футболистът има хубави спомени от ранните си години там. "Детството ми беше чудесно. Няма от какво да се оплаквам. Дори сега, на 32, все още се завръщам към мястото, където съм роден и което ме е оформило като личност. Много от ценностите ми идват оттогава. Като важността на това да си скромен, независимо от обкръжаващата среда. Мястото е семпло и скромно, но е пълно с прекрасни хора с големи сърца".

Бащата на Денилсон Жозе Невеш е бивш футболист на Ботафого в североизточната част на Бразилия, но се мести в покрайнините на Сао Пауло с надежда за по-добър живот. Скоро получава предложение да отиде на проби в местния Португеса, но отказва. "Каза, че е уморен от футбола и се зае да работи. 10-12 години беше охранител".

Майката на Денилсон умира, когато той е едва на 10 и баща му е огромна фигура в неговия живот.

"Като бях малък ходех да го гледам как играе в неделната лига на Сао Пауло. Помня го и сега, бях там само за да гледам как играе №5. Беше едър, висок и силен, но имаше истинска класа. Все още казвам, че е най-добрият футболист в нашето семейство. Той беше този, който заслужаваше да пробие във футбола. Срамота е, че не игра за някой от големите клубове в Бразилия".

Смъртта на една мечта обаче е зараждането на друга.

Първият подарък, който Денилсон получава от баща си, е футболна топка, с която играе бос на шосето. Жозе го води в местни отбори, където Денилсон се прославя като голмайстор и му лепват прякора "Ромариньо". Едва като се присъединява към Сао Пауло се превръща първо в плеймейкър, а после и в опорен халф.

Пробива в първия тим през 2005 г., а Арсенал внимателно следи прогреса му и завършва сделката за него, докато той представлява отбора на Бразилия до 19 г. на турнира в Япония Сендай Къп.

На тази надпревара младокът се отличава като една от младите звезди на Селесао и заминава за Лондон с обещаваща репутация. "Като пристигнах на тренировъчната база за първи път, Арсен Венгер, Тиери Анри и Жилберто Силва бяха там да ме посрещнат. Бях като в друг свят", разказва той.

Неговия сънародник Жилберто се заема да го въведе в обстановката, но 18-годишният Денилсон не успява да се социализира.

"Винаги съм бил доста интровертен човек.

Жилберто постоянно ме канеше у дома си, но аз се чувствах неловко. Цялото му семейство беше с него и аз не исках да преча. Затова оставах заключен вкъщи. Сам.

И гледах сериала "Бягство от затвора".

"Помня как отидох у тях на едно парти. Там беше Сеу Жорже [бразилски певец и актьор] и няколко от останалите играчи. Беше готино, но мисля, че това остана единственият път, когато отидох на гости у Жилберто. Той винаги ме канеше и аз му казвах, че ще отида, но не го правех".

Понякога бащата на Денилсон го посещава, но никога за повече от няколко седмици. Така младият футболист свиква да прекарва Коледа и Нова година сам. Показателно е, че най-новият бразилец в Арсенал, Габриел Мартинели, доведе и родителите си в Англия, за да му помогнат да се адаптира.

"Татко беше треньор в Бразилия, тренираше малки деца", обяснява Денилсон. "Нямаше да го моля да напуска Бразилия. Не му го казах, но предпочитах да се мъча сам и да премина през трудните времена, отколкото да го взимам в Англия. Смятах, че ще е егоистично и не знаех дали ще се справи да започне нов живот. Така че взех това решение и си понесох последствията".

Днес играчът не обвинява за нищо Арсенал и смята, че от клуба са направили каквото са могли - осигурили са му учител по английски и са го подкрепяли при установяването му в страната.

Не само Жилберто, но и самият Арсен Венгер е опитал да помогне при аклиматизацията.

"Внуците ми ще научат кой точно е бил Арсен Венгер. Казвам това, защото той наистина ми помогна лично. Работихме много по тактика и по техниката ми, която много подобрих, особено пасовете. Но той ми оказа влияние и извън терена. Знаеше, че съм сам в Лондон. От време на време ме викаше в офиса си да си поговорим, да ме пита как съм. Наистина се интересуваше от мен като човек, което ми направи голямо впечатление".

"По начало треньорът не се интересува как са играчите му. Всичко е на ниво "Искам да си вършат работата" и дотам. Но той показа грижа и доброта към мен. Затова за мен не е само отличен треньор. Той е най-добрият, с който съм работил, не защото е голямо име или защото прекара много години в Арсенал, а заради начина, по който се отнасяше с мен".

С напредването на времето обаче, мислите на Денилсон все повече го теглят към дома. Формата му пада и до днес треньорите в клуба го помнят като играч с много качества, който просто е бил твърде нещастен, за да оползотвори времето си в отбора. 

"След 2-3 години взе да ми става наистина трудно. Много, много трудно. Накрая казах на Венгер, че искам да се върна обратно в Бразилия. И други клубове се интересуваха, като Шахтьор, но реших, че е най-добре да се върна вкъщи. Достатъчно дълго бях надалеч. Бях изкарал почти шест години в Англия и можех да кандидатствам за британски паспорт, но не издържах повече да се справям със самотата".

Така през 2011 г. Денилсон се завръща в Сао Пауло, в началото под наем за една година.

Не получава топлото посрещане, на което вероятно се е надявал, и в първите си три мача е изгонен два пъти, което води до остра размяна на съобщения с фенове в Twitter.

Все пак обаче успява да се установи в отбора и 12 месеца по-късно Арсенал се съгласява да го преотстъпи за още един сезон. 

През лятото на 2013-а договорът му с "артилеристите" е прекратен по взаимно съгласие и той прекарва още два сезона в Сао Пауло.

Денилсон Перейра Невеш скоро ще навърши 33 г. и стигна дотам да играе за Слима Уондърърс в малтийската лига. 

Преди това беше футболист на Ботафого, бившия клуб на баща му, но сериозни проблеми с колената го ограничиха до един-единствен мач, преди да бъде освободен.

Той обаче настоява, че е способен да играе още няколко години и че тъй като вече е семеен, е много по-стабилен психически. 

Но не се ли връща към времето в Арсенал и не гледа ли мачовете на отбора?

"Не ги гледам, би било твърде носталгично. Твърде много ми липсва клубът. Не съм се връщал в Англия, бих искал да се върна, поне за да посетя клуба и да гледам някой мач".

Той е загубил връзка с някогашните си съотборници на "Емирейтс", но все още се чувства много свързан с клуба.

"Постигнах каквото исках във футбола. Да играя пет години в Англия, в клуб като Арсенал... това е нещо, с което да се гордееш. Пазя снимки и фланелки, с които няма да се разделя до края на живота си, ще ги показвам на децата и внуците като доказателство какво съм постигнал и докъде съм стигнал".

"Не е като да съм бил там една година и да не съм се справил. Изкарах пет години и щяха да са повече, ако не ми беше толкова тежко извън терена с големите емоционални и психологически проблеми. Осъзнавам това".

Изглежда скромността, на която се е научил като дете във фавелата, няма никога да го напусне.

За момента Денилсон е най-благодарен за нещата далеч от футболния терен - тези, същите, които толкова му липсваха, докато играеше за един от най-големите английски отбори.

Най-четените